Нова работа

Напоследък много се коментира световната финансова криза от разбиращи и неразбиращи. Стана ми много интересно, когато научих (от bTV), че нашите банки са взели мерки да ограничат поголовното раздаване на кредити и едно от решенията, които са одобрили, е да не се отпускат кредити на лица, които не работят по трудов договор.

Както на всички ни е известно, един от големите проблеми на банките с отпускането на неограничени кредити е, че хората в един момент нямат възможност да ги погасяват. Затова и основният въпрос, на който би трябвало да отговорят, преди да ви отпуснат кредита, е доколко вашите доходи са сигурни, т.е. доколко сте способни да си погасявате отпуснатите кредити. Излиза, че най-сигурни са доходите на наемните работници.

Това е, меко казано, нелогично (да не кажа глупаво).

Първо, това, дали работата ти е сигурна (и съответно доходите ти – гарантирани) , зависи много повече от състоянието на пазара и от мениджмънта на компанията, отколкото от формата на договорните ти отношения с нея.

Второ, при зараждането на криза в бизнеса, първите хора, които губят работата си, са обикновените служители. Мениджърите и собствениците са последните, чиито доходи се разклащат. Следователно няма никаква логика в това да ти дават кредит, ако си наемен работник и да ти го откажат, ако си собственик на фирма.

Продължи към пълния текст »

Днес под това заглавие беше поместена една забележителна статия в електронното издание на вестник “Сега”. Безпорно е, че времената напоследък сериозно се промениха и че все повече се приближаваме до ситуация, в която работата ще бъде повече от кандидатите. Понеже моите лични наблюдения са в областта на софтуерното производство, мисля, че там вече сме стигнали до това дередже, което създава сериозни проблеми пред работодателите.

В статията авторката Мария Колчагова е поместила много куриозни случки от различни интервюта и основателно поставя въпроса: “Накъде е тръгнало това поколение?”. Това, обаче, ме кара да се замисля над няколко неща, които са пропуснати в тази статия, а не съм ги срещал и на други места.

Първият факт е, че започваме да наблюдаваме поредния конфликт между поколенията, този път по отношение на трудовите ценности. Възгласи от рода: “Младите днес не са като нас едно време” говорят, че има разминаване между насаденото мислене на по-възрастното поколение работещи и младите хора, които тепърва навлизат в “истинския живот”. Моите лични наблюдения са, че младите искат да изживеят живота си по-бързо, по-динамично, по-пълноцено и то сега. Перспективата да работиш 15-20 години, за да събереш пари за дом и семейство им изглежда ужасяваща. Търпението, на което нашите родители се опитваха да ни научат, за нашите деца е неприемливо. Поговорката “Никой не е станал милионер от заплата” все по-често изплува в техните разговори.

Във времената на “развития социализъм” непрекъснато ни внушаваха колко е ужасно да си капиталист-експлоататор (т.е. работодател) и колко е доблестно да си наемен работник. Сега времената са други, но посланието, което получаваме от родителите си, от училището и университета е все същото. Само че младите хора не го приемат. За съжаление, все още никой не ги учи на предприемчивост и затова поне на мене ми се струва, че са малко неориентирани с какво точно искат да се занимават и как да си изкарват парите, но определено “бачкането за едната заплата” не ги кефи.

Вторият важен факт, който продължава да се игнорира от обществото е, че трудовият договор е двустранен. Това е сделка, в която всяка една от страните предлага нещо и очаква нещо друго в замяна при условията на взаимна изгода. В масовото обществено съзнание, обаче, все още битува мита от времената на дивия капитализъм от 19-ти век, че работникът, постоянно заплашван от призрака на безработицата, е отчаян и готов на всичко, за да си намери каквато и да е работа, само и само да си гарантира някакви приходи, а работодателят е благодетеля, който го спасява от гладна смърт.

Не отричам, че безработицата е важен и необходим фактор за регулиране на пазара на труда, напротив – липсата й в някои отрасли се усеща болезнено и доведе до все по-силни изкривявания на пазара на труда. Заедно с това, обаче, смятам, че отношенията между работник и работодател отдавна не са от типа “болен и доктор”, въпреки че много шефове и HR мениджъри продължават да се държат по този начин. Днес времената са такива, че кандидатът може да си избира в коя фирма иска да работи и презрително-надменното отношение, което демонстрират мнозинството работодатели определено не работи в тяхна полза. Да не говорим, че в някои сектори отдавна няма безработица и да заплашваш служителя с уволнение е като да плашиш куче с кренвирш.

Накрая стигаме и до сакралния въпрос: Какво да се прави?

Според мене, младите хора трябва да бъдат възпитавани повече в креативен и предприемачески дух. Когато им се предлага работа, тя трябва да бъде представяна като интересна и привлекателна. Те трябва да бъдат запалени и желаещи да работят в нашата фирма. На интервюто работодателят трябва да демонстрира отношение на равноправие и партньорство. Кандидатът трябва да се чувства едновременно желан и отговорен за бъдещето на компанията. И най-важното – максимална откровеност. Всички условия на работа, всички клаузи в договора, всяка възможност за развитие и всички аспекти на заплащането трябва да бъдат поставени на масата и обсъдени. Само с открити карти могат да се спечелят и задържат лоялни на фирмата служители.

Разбира се, темата е огромна и не може да се разчепка в един единствен пост. Ще се радвам, ако е важна и за вас и напишете коментари по нея. Промяната на отношението между работници и работодатели не е работа на един човек или на една фирма. За това е необходимо по-широко обществено обсъждане и естествено – много време. Въпреки това, предвид динамиката, с която се променя света, се надявам, че промяната ще настъпи скоро и че ще бъде в положителна посока.