Нова работа

Откакто вчера публикувах моите размисли върху статията на Steven M. Smith’s Full Time Pay for Half Time Work?, получих доста коментари, оспорващи авторовата и моята позиция по въпроса, а освен това и Pawel Brodzinski публикува неговата доста интересна гледна точка по този въпрос. Затова, реших да продължа темата и да предложа още малко “храна за размисъл”.

Първо, да започнем с това, че понятие “цяла заплата” не съществува. заплатата на всеки служител се договаря индивидуално, макар и в някакви рамки. Такава е днес практиката не само в България, но и в целия свят, надявам се. Времената на “развития социализъм”, когато всички хора получаваха еднакви заплати, са останали далече в миналото. Днес, в повечето софтуерни компании в България съотношението между най-ниската и най-високата заплата е между 1:2 и 1:3. Това означава, че е напълно нормално за пълен работен ден и 40-часова седмица един програмист да получава 1000 лева заплата, а друг - 2000 лева (примерно).

Защо се получава така? Ами, много просто. Защото се предполага, че един човек може да бъде по-квалифициран и по-продуктивен от друг. От книгите на Steve McConnell знаем, че разликата в производителността сред програмистите може да бъде даже 1:10, затова и приемаме за нормално разликата в заплатите да бъде между 1:2 и 1:3 (което според мене не е много справедливо, ако разликата в производителността е по-голяма). защо тогава е толкова трудно да приемем ситуация, в която заплатата на един човек е същата като заплатата на друг, но работното му време е два пъти по-кратко? За мене това е приемливо и логично, ако първият служител е два пъти (или повече) по-продуктивен от втория.

Друг важен момент, който повечето коментатори пропускат (особено Павел): никъде в оригиналната статия не е казано, че човекът, за когото говорим, е програмист. Оригиналната постановка е за служител с неизвестна специалност. Но дори и да приемем, че ситуацията се развива в областта на софтуерната разработка, има толкова други роли, които не изискват служителя да прекарва цялото си време в офиса: агенти по продажбите, бизнес анализатори, специалисти по внедряване и обучаване на крайния потребител, и т.н. По дефиниция, от тези хора се изисква да прекарват значително време при клиента, така че от тях не се очаква да стоят постоянно в офиса и тяхното отсъствие не наранява екипния дух. Служител като Албърт от дадения пример може чудесно да изпълнява една от тези роли и да бъде назначен на половин работен ден, стига да може да се справя с поставените му задачи.

Продължавам да вярвам, че ако сме достатъчно гъвкави в мисленето си, можем да постигнем по-добри резултати. Не трябва да робуваме на традициите, само защото са традиции и другите също ги следват. Трябва да ги използваме избирателно и да вземаме само онези, които могат да ни помогнат да постигнем целите си.

Steven M. Smith е публикувал в блога си една много интересна статия, озаглавена Full Time Pay for Half Time Work? (или “Цяла заплата за половин работен ден?”), където разказва историята на един служител, наречен Албърт, който гарантира, че може да изпълнява задачите си и да покрива изискванията за свършена работа за пълен работен ден на 105%, но за 20 на седмица. Албърт е човек, когото колегите харесват, а клиентите - направо обожават, но държи да не му губят времето и настоява да работи на половин работен ден, като получава заплата като за цял.

Авторът интервюирал няколко мениджъри дали биха наели Албърт и от всичките получил един и същ отговор - “Не”. Никой не оценил факта, че Албърт е бил 100% по-продуктивен от останалите колеги. Всички запитани мениджъри се почувствали обидени от неговите условия за 20-часова работна седмица и настоявали той да работи колкото другите - по 40-60 часа. Всъщност, те не харесали това, че той държал на своята свобода, а искали да осъществяват по-стегнат контрол над него без значение колко е продуктивен и полезен за работата на фирмата.

Ако аз трябваше да взема такова решение, със сигурност бих взел Албърт, ако той можеше да докаже, че може да постигне обещаните резултати. Това, което ме притеснява, са отговорите на интервюираните мениджъри. Те за пореден път потвърждават моите опасения, че в днешно време средното ниво мениджъри нямат никакъв предприемачески дух. Те не гледат на своите служители като на партньори, с които да постигнат дадена цел, а по-скоро като на собственост, ресурс, че даже и като на роби. Мнозинството мениджъри ценят най-много не продуктивността на един служител, а способността му да се подчинява на заповеди. И това се случва както в развитите страни като САЩ, така и у нас.

Имам чувството, че се връщаме отново в 18-ти - 19-ти век…

Втората част на статията можете да прочетете тук.