Предлагам ви няколко публикации от месец август 2007 г., които си струва да си припомним.

Темата за управлението на риска ми е изключително близка. Вълнува ме не само в работата по проекти, за което пиша в блога PM Stories и което преподавам в курсовете на RammSoft, но и във всяко друго начинание, както и изобщо в живота. Когато ни удари Мърфи е мой личен коментар над една интересна статия върху това как трябва да се държи един мениджър, когато на главата му се струпат непредвидени проблеми.

Отровните колеги е една статия, в която споделям собствения си опит в общуването с такъв тип хора, които постоянно създават конфликти с околните. Сигурен съм, че много от вас също са имали подобни преживявания с колега или началник и ще намерят полезен съвет за справяне със ситуацията.

Идеята на този блог е да създадем едни нови отношения на кооперативност, открито общуване и разбирателство между мениджърите и техните служители, за да постигнем взаимно изгодна печалба и за двете страни – по-добри резултати в работата, които да донесат повече приходи на фирмата, и по-голямо лично удовлетворение за служителя, което да го мотивира да работи там. В този смисъл, блогът е насочен не само към хората, които търсят своето призвание и най-добрата работа за себе си, а и към тези, които управляват човешките ресурси и вземат мениджърски решения. Статията 15-те божи заповеди на истинския лидер подчертава онези качества, които един мениджър трябва да изгради у себе си, за да може да стане истински водач от ново поколение.

И накрая – един въпрос: струва ли си да се стараем в работата си, ако шефът ни или няма да забележи нашите усилия, или ще ни експлоатира допълнително и безвъзмездно? Това питам в статията Дилемата на кадърния и ще се радвам да видя вашите отговори една година по-късно.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Вижте и тези публикации:

• Тест за мениджъри – искрено и лично
• 15-те божи заповеди на истинския лидер
• Отровните колеги
• Как да накараш колегите да те намразят
• Енергийните вампири

За съжаление, ако имате “отровен шеф” Сет не дава съвет какво да правим. Аз също не мога да ви дам такъв. В моя професионален стаж съм попадал на шеф, който може да се нарече “отровен”, само веднъж и той наистина беше неприятен човек. Хората не се радваха да общуват с него с изключение на шепа мениджъри, които бяха и съдружници във фирмата. Повечето служители идваха и си отиваха за период от 6 до 12 месеца. Тогава (а и сега) имаше голямо текучество във фирмата. Аз не можах да намеря начин да общувам с него, така че без да правя изключение от масовата практика, напуснах след 7 месеца престой там.

Въпреки това, имам един друг пример, когато съм работил с отровен колега, който си мисля, че може да ви бъде интересен. Това беше много отдавна – аз бях млад и много амбициозен, а той беше малко по-старши от мене и се чувстваше като мой личен шеф.

Започнах работа във фирмата с технология, която познавах добре и обичах. Сблъсках се с много предизвикателства – предимно технически – и нямах търпение да заровя в тях и да ги преборя. В резултат на моя ентусиазъм успях да ускоря работния ритъм и увлякох колегите си в процеса на измисляне на по-добри начинин на работа. Един пример: ние бяхме фирма с около 30 офиса в цялата страна и бизнесът ни се променяше доста динамично, което налагаше често да променяме нашите приложения и да ги инсталираме на всички компютри във фирмата. Правехме “национално турне” (т.е. командировки по всички офиси в страната, за да инсталираме новите версии на нашите програми) по 4 пъти в годината, което беше много неефективно и скъпо удоволствие за фирмата. Аз бях този, който създаде нова, по-ефективна структура на нашите приложения, както и механизъм за автоматизирана инсталация. Е, тогава използвахме дискети (това беше в епохата, когато нямаше), за да изпратим програмните файлове из офисите в страната и да съберем обратно копия от техните локани бази от данни, но моят подход ни даде възможност да бъдем по-гъвкави и ефективни, спести много време на програмния екип и много пари на фирмата.

В същото време, този мой колега започна да ревнува от моите постижения. Искаше той да бъде двигателя, който да води компанията напред, но не можеше да предложи добри идеи. Накрая се настрои окрито срещу мен, критикувайки всичките ми идеи, в търсене на дефекти там, където ги няма. Когато аз предложех нещо, той го отхвърляше и предлагаше нещо друго, което понякога беше очевидно тъпо, но за сметка на това – негово. Конкуренцията помежду ни в един момент надхвърли границите на нормалните колегиални взаимоотношения и се превърна в чиста омраза. Той казваше: “Ще правиш нещата така, както аз ти кажа, защото съм ти шеф! Ако не работиш по моя начин, ще направя така, че да те уволнят!”. Аз пък му отговарях: “Да, ама моят начин е по-добър от твоя! И аз съм по-умен от тебе!”

Очевидно, това не беше правилния начин, по който нашите взимоотношения трябваше да се развиват, и аз започнах да се чудя как хем да се справя с него, хем да си запазя работата. Следвайки съвета на моята духовна учителка по онова време, смених подхода си към него и започнах да се съгласявам с всичко, което той предложи, като в същото време го принуждавах да поеме пълната отговорност за решенията си.

Неговият проблем беше, че искаше да се изявява като мой шеф, но се страхуваше да защитава идеите си пред целия екип. Искаше да бъде “сив кардинал” – да управлява света скрит зад завеса. Аз го накарах да излезе на светло. Когато ме караше да направя нещо, аз му казвах, че не знам как и че той трябва да ме научи. Когато се появеше проблем, аз се обръщах към него да го реши, защото беше по-умен. Когато измисляше някакво решение, аз го подтиквах да го сподели и защити пред всички. В един момент на главата му се струпаха толкова много отговорности и задачи, толкова много неща, за които да мисли и да се грижи, че в крайна сметка се предаде. Не че стана по-малко отровен – не, пак продължаваше да ми завижда, – но поне ме остави да правя повечето неща по моя си начин, което се възприемаше добре и от останалите колеги.

Мисля, че той беше точно от хората – енергийни вампири – човек, който живее изсмуквайки духовната енергия на другите, човек, който изпитва удоволствие, когато го мразят. След общуване с такива хора, човек се чувства слаб и уморен, сякаш наистина си бил изстискан и изцеден.

Опитвахме се да справяме един с друг още известно време и аз определено мисля, че моят нов подход даде резултат. В един момент, обаче (през Виденовата зима на 1997), фирмата изпадна във финансови затруднения и аз напуснах в търсене на по-добри възможности. Странното е, че и той напусна само два месеца след мен, въпреки че беше акционер във фирмата и имаше сериозни амбиции да се издига по корпоративната стълбица. Вярвам, че след като аз съм напуснал, е загубил източника си на духовна енергия и затова е науснал и той, за да го търси някъде другаде.

Това беше моята история. Би ми било интересно да узная дали и вие сте имали такива случки с “отровни колеги” и ако сте имали – как сте се справяли?

Вижте и тези публикации:

• Енергийните вампири
• Добре забравеното – август 2007 г.
• Как да накараш колегите да те намразят

Не знам дали това е въпрос на култура или възпитание, но когато за първи път се сблъсках с подобно поведение, бях шокиран. Преди това бях работил в някои малки софтуерни фирми и това беше първата ми среща с “корпоративната култура”. По онова време, фирмата, в която попаднах, се славеше като най-голямата софтуерна фирма в България. Беше формално американска собственост и се рекламираше като първата фирма, работеща “по американски”. Моята случка беше доста обикновена: бях програмист и имах един технически проблем, който не можех да реша сам, а и в интернет не можах да намеря полезна информация. Имах нужда от помощ и се обърнах към един от по-старшите колеги, известен като “голям експерт”. Той ми отговори така: “Моята работа е много важна, а твоята не е. Така че не мога да си губя времето да се занимавам с твоите проблеми.”

Никога преди това не бях срещал подобно отношение и бях направо шашардисан. По-късно, в същата фирма, а и на други места видях много подобни примери и започнах да разбирам, че това е част от т. нар. “корпоративна култура”. Преди това не бях виждал хора да работят със слушалки на ушите, например, а сега ги виждам навсякъде. Разбрах, че хората, заети с интелектуална дейност (като програмистите например) имат нужда от усамотение и концентрация. Разбрах, че не трябва да бъдат прекъсвани често, защото техният мисловен процес не може лесно да бъде възстановен и всяко разсейване им отнема доста време след това, за да се концентрират обратно. Обаче все още не мога да разбера какъв задник трябва да си, за да не искаш да помогнеш на колегата си?

Сега работя в друга фирма и съм мениджър, но си имам и мой шеф – американец. (Това е доста условно казано, защото е първо поколение емигрант, но пък притежава зелена карта!) Той е пряк началник на четирима мениджъри като мене и много често не само не ми отговаря на имейлите, ами понякога даже не ги и чете, обяснявайки, че е толкова зает с работа, че не му остава време за това. Продължавам да недоумявам: ако си мениджър и нямаш време да менажираш собствените си (четирима!) преки подчинени, защото си претоварен с работа, що за работа ще да е това?

Ще се радвам да разбера и вашето мнение по тази тема.

Вижте и тези публикации:

• 10 прични, поради които не търсим помощ
• Добре забравеното – август 2007 г.
• 7 съвета как да се справим с простаците в офиса
• Отровните колеги
• Енергийните вампири

Такива хора се срещат често. Вярвам, че всеки е срещал такива хора и е страдал от общуването си с тях. Както казват старите хора, всяко стадо си има мърша. Аз бих могъл да назова примери почти във всяка фирма, в която съм работил. За съжаление, дори един такъв човек е способен да отрови живота на много и да разруши духа на колегиалност и разбирателство в офиса.

Повечето хора твърдят, че най-добрият подход към тях, е да ги игнорираш. Аз също съм го практикувал като решение и съм видял, че дава резултат. Това е като да поставиш мисловен щит между себе си и него, за да се предпазиш от духовните посегателства на енергийния вампир. Въпреки това се замислям: дали все пак няма начин да се преборим с тях? Имам предвид да ги променим и да ги превърнем в нормални хора. (Класическите анти-вампирски методи със забиването на дървен кол в сърцето, застрелване със сребърен куршум или отрязване на главата също вършат работа по принцип, но все пак целта не е да ги избиваме.)

В крайна сметка, те са по своему нещастни, вероятно страдат от психически проблеми и избиват комплексите си по този начин. Дали няма някакъв простичък подход (без да ги водим на психиатър), който да прилагаме в ежедневното си общуване с тях, за да направим живота си по-лесен?

Как мислите вие?

Вижте и тези публикации:

• Отровните колеги
• Добре забравеното – август 2007 г.
• Как да накараш колегите да те намразят