Нова работа

Държавните служби не само у нас, но и по света изпадат от време на време в еуфорията да внедряват случайно подочути практики с цел подобряване на ефективността на служителите и обслужването на клиентите. Естествено, като всяко недомислено нещо, резултатите, до които водят подобни инициативи, са трагикомични.

Една подобна история разказва Carmine Coyote в своя блог Slow Leadership. Историята се случва в Кралските данъчни служби в Англия. Там решили да подобрят ефективността на своите служители, като увеличат работната площ на бюрата. За целта на всички служители било забранено да си слагат лични вещи по бюрата, включително:

• чаши с кафе или чай
• сладкиши
• соленки, гризини и чипс

и най-важното:

• снимки на семейството и
• плюшени играчки

Продължи към пълния текст »

С този проблем съм се сблъсквал не един път и доста съм умувал над него. Наскоро попаднах на един пост в блога Predictably Irrational и реших да споделя мислите си публично. Вече съм писал по темата за парите като мотивационен фактор в блога PM Stories (на английски), но този път мисля, че проблемът е повече въпрос на култура (индивидуална и национална), отколкото управленски и затова публикувах моите съображения в моя личен блог на английски Stop and Think! Прочетете ги там, а после можем да коментираме и тук.

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Вече съм писал няколко пъти за практиката да се следят служителите на запад и у нас, но попаднах на нова информация, която отново ме наведе на разсъждения по темата.

Randy Nichols разказва в своя блог за едно изследване, проведено от American Management Association измежду 526 мениджъри в САЩ, което показва, че повечето американски мениджъри шпионират своите подчинени под една или друга форма.

Цели 76% са си признали, че следят кои уебсайтове посещават техните служители, а 50% от анкетираните преглеждат файловете от компютрите на подчинените си. Немалка част от фирмените ръководители използват и по-специална шпионска техника като безжични камери за наблюдение, GPS системи и софтуер за регистриране на натиснатите клавиши по клавиатурата.

Интересен е коментарът на автора, че повечето от тези прийоми са напълно законни в Щатите. Единственото изискване е да не те снимат там, където се преобличаш, но при тази шпиономания, едва ли има гаранция, че не те снимат и в тоалетната, така че най-добре е да ходите и там с по-дълги дрехи, които да ви покриват задника, докато изпълнявате физиологичните си нужди

Освен това, задължение на работодателя било да ви уведоми, че всички ваши действия могат да бъдат заснети и използвани срещу вас в съда, ако шефът реши да ви съди за нелоялно поведение. You have the right to remain silent - нали се сещате?

Продължи към пълния текст »

Мотивацията не е нищо друго освен това да намериш начин да накараш другите хора да свършат това, което искаш. В много случаи това е нещото, за което те получават заплата. И тук няма нищо мистериозно - хората работят това, което чувстват, че трябва  да свършат, така, както са го разбрали. Те работят с ентусиазъм само онова, което има значение за тях. Тоест, ако не са разбрали правилно какво се иска от тях или за тях това няма особен смисъл, тогава или няма въобще да си свършат работата, или няма да я вършат с ентусиазъм.

Това твърди Carmine Coyote в своя блог Slow Leadership и аз напълно споделям тази позиция. Да мотивираш някого не е просто поредното мениджмънт клише - напротив! - клишетата (buzzwords) не помагат въобще. Думата “мотивация” е едно от тях. Ако искаш да накараш някого да свърши определен работа, не се мъчи да го мотивираш, казва Carmine, защото тази дума е объркваща, а си задай следните въпроси:

• Как да въздействаш?
• Как да убедиш?
• Как да внушиш?
• Как да окуражиш?
• Как да поискаш?
• Как да обясниш?

Всичко това е мотивация. И първата и най-важна стъпка към това да накараш някого да свърши нещо, е да бъдеш пределно ясен. Втората е това, което искаш, да има някакво значение и смисъл за тях.

Продължи към пълния текст »

Вчера, в блога Спри и помисли! публикувах една статия, озаглавена Липсата на доверие и синдромът на малкия началник. В нея споделям своето виждане за силата на доверието като мотивационен фактор и обратно - силата на недоверието като фактор, който създава стрес и напрежение, разбива мотивацията и свежда производителността до нула.

Надявам се, че тези, които упражняват мениджърски функции, ще намерят нещо полезно за себе си, а всички останали могат да открият своя собствен шеф, страдащ от синдрома на малкия началник, който се опитва да вземе всичко в свои ръце и да контролира всеки един процес във фирмата. В крайна сметка, от многото дини, които е взел под една мишница, всички падат на земята.

Надявам се статията да ви хареса. Ако имате свое мнение по въпроса, можете да коментирате и тук.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Съвременните мениджъри страдат от един сериозен проблем, при това масово - не умеят да изкажат похвала на подчинените си за добре свършена работа. Дали защото вярват в едновремешния образ на началника - студен и недостъпен - или се страхуват, че показвайки благосклонност към някого, това ще се изтълкува като фаворизиране - не знам. Факт е, обаче, че добрата дума се чува рядко от устата на шефа и това е вече проблем.

Нуждата от оценка на работата е основен мотивационен фактор в психиката на всеки човек. Всеки служител иска да знае дали неговата дейност се приема добре от началството и ако греши - да му бъде посочен правилния път. Често се случва мениджъри да приемат ролята на “лошото ченге” и постоянно критикуват своите подчинени, за да ги държат в напрежение и да ги мотивират (насилствено) да се стремят към по-високи резултати. За съжаление, практиката показва, че политиката на тоягата без моркова не е особено ефективна.

В резултат на такова поведение, служителят може да започне да се отнася по-агресивно към работата си, опитвайки се да докаже на шефа, че не е прав в критичната си оценка, но този напън има краткотраен ефект. В момента, в който човекът разбере, че независимо от усилията, които полага, неговият ръководител няма да промени критичното си отношение и никога няма да бъде задоволен, тогава се появява дълбокото разочарование, което може да премине в още по-сила агресия, този път насочена към самия шеф или в апатия и безразличие. И в двата случая, всички губят.

Продължи към пълния текст »

Преди близо месец поставих въпроса дали се правят атестации на служителите във вашата фирма и понеже активността на гласуващите намаля, реших, че е дошъл моментът да я затворя и да помисля за следващия въпрос. Предлагам ви резултатите от анкетата, придружени от кратък коментар от моя страна.

Общо отговорилите са 85 човека, което е малко по-малко от предишната анкета. Явно фирмените празненства са по-интересни отколкото атестациите.

Формално въпросът беше поставен така: Правят ли се атестации на служителите във вашата фирма?, а предложените отговори, както следва:

• Не (41 гласа, 48%)
• Да, по няколко пъти в годината или след всеки проект (21 гласа, 25%)
• Да, веднъж преди Коледа (13 гласа, 15%)
• Само след като си подал молба за напускане (10 гласа, 12%)

Прави впечатление, че като цяло на атестациите не се обръща голямо внимание от страна на мениджмънта и въобще не намират за необходимо да дават обратна връзка на своите служители за качеството на тяхната работа или пък се сещат само тогава, когато “яйцето е опряло до г..а”. Това е положението при 60% от отговорилите.

Продължи към пълния текст »

Работохоликът живее в постоянен страх. Страхът е неговата мотивация за работа, а доброто служебно досие е най-добрата защита.

Така казва Сет Годин в поредния си бисер, публикуван в неговия блог. Новото време, обаче създава нови професии и нови работници, които се мотивират от страстта си към работата и от чисто любопитство.

Страстният служител не идва на работа, защото се страхува от неприятности, а защото гледа на работата като на хоби. Служителят, мотивиран от желанието и страстта, пише в своя блог даже през отпуската си, защото да споделиш точно тази своя мисъл и да видиш реакциите на своите читатели е много по-забавно, отколкото да прекараш още един час легнал на плажа. Запаленият служител може да почовърка дизайна на сайта си след вечеря, защото това е много по-интересно отколкото да зяпаш телевизора.

Разбира се, трудно е да си представим някой, който се кефи на това да копае въглища или да жули мръсни чинии, но новото време дава за много хора възможността работата да бъде това, което най-много обичат да правят. Да умееш да създадеш такава работа е гениално, защото хората ще идват да работят за удоволствие. Да можеш да си намериш такава работа за себе си е истински късмет.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл

Наскоро, в сайта karieri.bg се появи един пост на Денислава Симеонова, озаглавен Когато мишките напускат кораба, в който авторката с болка поставя въпроса за напускането на ценни кадри от фирмите и за масовото игнориране на този факт от корпоративния мениджмънт, който приема някакво “здравословно” ниво на текучеството, за да не се тревожи от него.

Някога имах един шеф, който се опитваше да ме обиди, цитирайки същата поговорка, че мишките първи напускат потъващия кораб, наричайки ме “мишка”, което всъщност трябваше да означава “страхливец”. Аз, обаче, му посочих друга важна част на поговорката, а именно, че корабът потъва, следователно напускането му от мишките е признак на здрав разум - опит да се спасят от гибел.

Когато човек е решил да напусне фирмата, това може да доведе до различни последици. За фирмата има значение кой е и с какво е бил полезен този човек. Наистина има хора, които трудно общуват с другите и създават проблеми не само на мениджмънта, а и на целия колектив, и тяхното напускане се приема с облекчение от всички. Това може да се нарече “здравословно пускане на кръв“, но аз лично смятам, че такива случаи са малко. В повечето случаи човекът, който напуска, отнася със себе си не само знания и опит, а и част от духа и ентусиазма на колектива. Примерът, който дава, посява във всички останали съмнението, че “има нещо гнило” във фирмата и този процес често е необратим.

Продължи към пълния текст »

Срядата е може би най-досадния ден в седмицата. Особено за хората, за които работата е тежест, с която трябва да се борят всеки ден. Средата на седмицата. Минали са цели два тежки дни, а краят й е още далече. Обзема те отчаяние и бойния ти дух достига своето най-ниско равнище.

Поради това ми се видя добра идея да създам рубрика за забавни, хумористични и дори малко цинични постове, които да публикувам в сряда. Само че не мога да й измисля добро заглавие. Спрял съм се на няколко варианта, но нито един от тях не ме грабва. Например: “Хумор в сряда” (това вече го използвах в заглавието), “Среден хумор” (?!), “Весела сряда”, “Черна сряда” (той служебният хумор си е черен). Ако някой може да даде по-добро предложение, ще се радвам да го чуя. Въпросът за заглавието остава отворен.

Та, каква е темата днес?

Темата е книгата на K.P. Springfield The Five Habbits of Highly Successful Slackers (5-те навика на много успешните скатавки). Авторът въвежда думата “slacker”, което в речника го превеждат като “кръшкач” или “лентяй”, но аз реших, че най-удачно е да се използва красивата българска дума “скатавка”, защото тя най-добре пасва на този тип хора - тези, които избягват да вършат каквато и да е служебна работа докато са на работа.

Авторът споделя как е стигнал до върховното прозрение да напише тази книга. Един от факторите бил разговор с баща му, който го попитал как върви работата и К.Р. отговорил, че всичко е ОК - вече е успял да завърши първия си филмов сценарий само за два месеца. Баща му изпаднал в недоумение:

- Кога успя да намериш време?
А синът му отговорил:
- Тате, аз имам по 9 часа на ден работно време.
- Да де, ама нали работиш като продавач на софтуер, а не като сценарист?!

Продължи към пълния текст »