Нова работа

Тази анкета я оставих доста по-дълго от обикновено, тъй като предизвика доста голям интерес. Това е анкетата, която е събрала най-много отговори досега - цели 585! Въпросът, който поставих, беше прост, но явно бе важен за вас.

В началото имаше известно колебание, но от един момент нататък резултатът се стабилзира и новите участници в анкетата само го затвърждаваха. За съжаление, не се получи това, което исках, но този резултат беше очакван. В крайна сметка, на въпроса: Какво предпочитате: да бъдете високо платен или високо оценен?, вие сте дали следните отговори:

• 364 души или 62% са предпочели парите, а
• 222 души или 38% предпочитат признанието.

Какво означава това?

Продължи към пълния текст »

Ако по-често посещавате сайтовете за работа, не може да не ви е направило впечатление, че има обяви, които висят там с месеци, а може би и с години. Логично е човек да се запита: Защо тези фирми не спират да си търсят нови служители? Няма ли да са по-ефективни ако си вършат работата, вместо постоянно да търсят хора? След известен размисъл стигнах до следните няколко възможни отговора:

1. Липса на кадри, притежаващи необходимите умения.

Ако се занимавате с ядрена физика или изстрелване на космически кораби, трудно ще си намерите служители по простата причина, че такива специалисти наистина са рядкост. Въпреки това, много е тъпо да оставите една обява да виси някъде в интернет с месеци и да чакате нещо да се случи. По-разумно е да се преосмисли политиката на търсене на кадри и да се предприемат конкретни стъпки. Например:

• Търсене на кандидати от по-широк регион (например от цялата страна или дори от целия свят).
• Във връзка с горното - да се предложат възможности за подпомагане на преместването или за дистанционна работа.
• Ако все пак идеалният кандидат не съществува - създайте си го! Предложете програма за обучение и наемете хора, които не притежават нужните знания, но имат желанието да ги научат.

2. Ненужно високи изисквания.

Ако в първия случай високите изисквания са продиктувани от естеството на работата, то много по-чести са случаите, в които работодателите не са много наясно какво точно искат от потенциалните кандидати и поради това наблъскват в обявата всички възможни изисквания, които някъде са срещнали в пресата, в интернет или в обявите на другите фирми. В резултат се получава такъв бъркоч от изисквания, които и Супермен не би могъл да изпълни. Пример - Ако шофьорите ги наемаха на работа както програмистите.

Съвет към кандидатите: ако попаднете на такава обява, по-добре не кандидатствайте. Работодателят не знае какво иска, така че каквото и да направите, както и да работите, няма да е доволен. Не си хабете усилията. Потърсете си друга фирма.

Съвет към работодателите: Преди да пуснете една обява и да забравите да я свалите, помислете:

• За какво точно ви трябва нов човек?
• Какви са минималните изисквания, на които трябва да отговаря?
• В каква посока може да се развива във фирмата и с какво мога да го мотивирам?

И напишете това в обявата. Ще видите, че ще намерите точните хора.

Продължи към пълния текст »

Вчера една колежка ми изпрати линк към една статия в блога на Кариери.бг: Служителите напускат мениджъри, а не компании. Понеже следя редовно този блог, най-вероятно съм я видял и съм я подминал поради твърде тривиалното заглавие. Не случайно част от коментарите гласят: “Браво! Открихте топлата вода!”

Интересното е, че все пак темата се оказа интересна за много хора и под статията се появиха доста коментари, при това много емоционални. Това ме накара да я прочета отново и да поразсъждавам над нея.

Основната новина е, че някъде на запад било проведено някакво проучване, в резултат на което било установено, че много хора си харесвали фирмите, в които работят, но причината да напуснат била неразбирателство с шефовете. В онова изследване не са интервюирали българи, но не е трудно да се досетим, че много голяма част от нас ще се съгласят с това твърдение. В крайна сметка, има ли българин, който да си обича шефа? Нали всички шефове са глупаци, парашутисти и шуро-баджанаци и единствения смисъл на тяхното съществуване е те “да взимат едни кинти”, а ние да ги мразим и тайно да ги псуваме под сурдинка!

Продължи към пълния текст »

Поговорката “Акъл не ща - пари ми дай!” е известна на всеки българин и вероятно всеки от нас, запитан дали предпочита да бъде високо заплатен или високо оценен, ще избере първото, без да се замисли.

По-интересно се получава ако се замислим. Вярно е, че все още носим наследството от социалистическото време, когато всички бяхме еднакво бедни (е, почти всички). Вярно е, че днес все още една огромна част от населението се води под социалния минимум. Вярно е също така, че новата поп-фолк култура утвърждава ценности като мерцедеси, пачки, мацки и купони - все неща, за които са нужни много пари.

Но е вярно и това, че ако човек живее само за едното ядене и сране, значи по нищо не се отличава от животните. Това, което сме оставили след себе си, е това, което дава смисъл на целия ни живот. Историята показва, че хората, които са променили нашия живот и култура, са го направили търсейки някакво вътрешно удовлетворение, а не заради парите.

Продължи към пълния текст »

Този въпрос ме вълнува от доста време, но поводът за написването на този пост дойде от един пост на Доналд Тръмп, където той цитира едно изследване, в което се разкрива, че съвременният мъж страда жестоко ако жена му печели повече и че понякога душевните му терзания могат да доведат до тежки депресии и сериозни семейни конфликти.

Нещата стават още по-трагични в семейства, където заплатата е символ на авторитета и жената започва да налага своето мнение по всички въпроси, касаещи семейното управление и да прехвърля все повече от домакинските задължения на “неспособния” си мъж, което води до още по-сериозни психически проблеми у мъжа и в крайна сметка и до семейни разпри.

Разбира се, у нас обществото не е толкова феминизирано, както в Щатите и тук властва един значително по-стабилен патриархален модел на поведение, който “предотвратява” възникването на подобни ситуации. От една страна мисленето ни е такова, че приема за нормално мъжът да бъде по-амбициозен, да влага повече усилия в изграждането на своята кариера и в крайна сметка да печели повече, докато жената повече се свързва с образа на майка и домакиня. От друга страна, в много фирми, дори и негласно, се гледа на жената като второкачествен служител и тя винаги получава по-малко възнаграждение от мъж на подобна позиция.

Продължи към пълния текст »

Вчера попаднах на поста на Тихомир Димитров Как да се преборим за цената на труда си, в който той споделя доста емоционално своите възгледи за положението на трудовия пазар у нас и за социалната обстановка въобще. Действително, стачката на учителите успя да се наложи като медийна тема номер едно през последния месец и предизвика много спорове и дискусии в обществото. Вярвам, че много хора са се запитали дали това, което получават, си струва усилията, а профсъюзите даже вече започнаха подготовката за следващите стачки.

Някой ще каже, че излиянията на Тишо са твърде лични, емоционални и неблагопристойни, за да бъдат цитирани или препоръчвани на страниците на Нова работа, но аз успях да намеря няколко интересни идеи, които си струва да изложа пред вас, и не мисля, че благоприличието е най-важния фактор, особено когато става въпрос за “хляба насъщен”.

Не искам да коментирам социалната (или социалистическата) страна на неговия пост. Само слагам един цитат, който е малко обемист, но дава доста ясна представа за “личните терзания на лирическия герой”.

Бичиш някаква работа от девет до пет. Първоначалният ти ентусиазъм за невероятна кариера в еди-коя-си-област и високопарните обещания за работа в динамичен млад екип, плюс атрактивно възнаграждение и егати интересните предизвикателства се е изпарил, защото всъщност бачкаш нещо много рутинно и ежедневно, а трудно свързваш двата края. Постоянно четеш за някакви големи заплати, за икономическия растеж, за бума в строителството и за поскъпването на недвижимите имоти, както и за чуждестранните инвестиции. Гледаш през прозореца на автобуса чисто новите Кайени, слушаш по радиото, че има криза за персонал, но някак винаги оставаш извън тези процеси…

Това е така, защото продаваш труда си на най-евтината борса в Европа.

[…] Ти си сам срещу системата. Правителството се интересува единствено за кого ще гласуваш на следващите избори, но не и какво ще ядеш дотогава. Собствениците се интересуват единствено от размера на своята печалбата, където заплатата ти се явява нещо като минус. На всичкото отгоре, наемите и ипотеките непрекъснато растат, защото видиш ли, пазарът на недвижимите имоти се развивал!

Тишо е писател и тези редове разкриват безспорната му дарба да борави умело с думите. Но аз не споделям това мнение или поне неговия емоционален заряд. Излиза, че едва ли не всички сме прецакани от системата, а никъде не се споменава как точно се е зародила тази система и не сме ли и ние отговорни за нея, гласувайки и стачкувайки? Темата за капиталиста-експлоататор и за държавата-мащеха е толкова изтъркана и мирише много на носталгия по старото време, когато всички бяхме еднакво бедни и всеки се преструваше, че работи. Когато хората преживяваха от жалките подаяния, които партията-държава им подхвърляше и псуваха под сурдинка, но малцина се опитваха да променят статуквото работейки “на частно”, за да припечелят повече.

Чета блога на Тихомир редовно и не вярвам, че това е неговото искрено кредо. По-скоро мисля, че се е опитал да ни провокира да се замислим над собственото си положение и поведение, макар и по един грубичък и силно афектиран начин. Защото по-надолу ни предлага и няколко съвета как да си намерим по-добра (или поне по-високо заплатена) работа, които намирам за интересни. Отчаяният вопъл се превръща в боен зов и тук Тишо е в стихията си.

Човек трябва да бъде активен и да се бори за това да работи това, което му харесва и което умее най-добре, и да получава това, което заслужава за своя труд и своите умения. Работата и парите няма да дойдат от само себе си. Трябва да си ги извоюваш!

Вечер, вместо да гълташ простотията, които струи от телевизора, да се напиваш с ракия и да проклинаш живота, седни пред компютъра и чети. Много трябва да четеш! Интересувай се от пазара на труда, всеки ден преглеждай новите обяви за работа, вниквай между редовете на статистическите проучвания и анализи. Обръщай особено голямо внимание на мнението и прогнозите от утвърдени специалисти в бранша. Мисли глобално и действай локално.

Трябва всеки ден, без изключение, да пускаш по едно CV някъде. Даже по няколко. […] Порови се малко и направи каталог с абсолютно всички фирми, в които би искала(а) да работиш. Ще се учудиш колко са много.[…]

Търпеливо си го направи този списък и, независимо, че не търсят хора в момента, непрекъснато ги бомбардирай със CV и мотивационно писмо. Ако не можеш да изготвиш перфектно си ви, плати на някой професионалист, за да ти го изготви. След време ще установиш, че именно консултантските услуги те правят богат.

Много мъдър съвет! Тук му е мястото да спомена, че една от дейностите, които моята фирма RammSoft извършва, са консултантски услуги по намиране на работа - както за работници, така и за работодатели - предимно в сектора на информационните технологии.

Повтаряй всяка фирма от списъка търпеливо, през няколко месеца. Така им правиш услуга и на тях. Вместо да пускат обяви и да търсят човек като теб, веднага щом им потрябваш, те вече ще имат архив с потенциални служители. Твоето име ще стои на първо място в този архив. Всяка уважаваща себе си компания държи подобен списък. Всеки уважаващ себе си служител - също, но с потенциални работодатели.

Много голямо внимание на този съвет трябва да обърнат работодателите! Не познавам фирма, която да има подобен списък - напротив! - повечето фирми изхвърлят всички “ненужни” сивита след като приключи кампанията. Нещо повече - така процедират даже и фирми, които се занимават с услуги по набиране на персонал!

Пазари се за цената на труда си като циганин, който няма какво да губи. Ти действително няма какво да губиш - вече си достатъчно беден.

По принцип съм съгласен, че кандидатът трябва да играе твърдо при преговорите с потенциалния си нов работодател, но не мога да се съглася, че единствено заплатата е критерия, който ще определи дали си струва да се работи в дадена фирма или не.

В момента, в който рибата клъвне, веднага отиваш при сегашния си работодател и му казваш, че утре започваш нова работа, за два пъти повече пари. Изключително важно е в този момент да изглеждаш сериозно, да не сричаш като първолак и да не се хилиш като идиот.

Замяната на един служител с друг винаги е голям проблем. Шефчето ще направи невъзможни неща, за да мине без подобна рокада, защото тя струва пари, време и нерви, а ти вече му излизаш достатъчно евтино. Никога не забравяй, че столът, на който седиш е по-скъп от теб, защото продаваш труда си в България.

Това е вярно. Загубата на един служител е много скъпа. за съжаление, повечето мениджъри у нас не се сещат за проблемите на своите служители докато не получат молбата за напускане на бюрото си. След това започват тежки пазарлъци, увещания и обещания, които едва ли биват изпълнени.

Затова се пазари като циганин. Дори да не ти удвоят заплатата, със сигурност ще излезеш доволен от срещата с шефа. А на потенциалните работодатели им кажи, че току що са ти умножили заплатата по четири. Нека имат едно на ум как върви пазарът. Не забравяй, че в България се вихри зверска криза за персонал. Въпреки това, хората са толкова безочливи, че с удоволствие ще те експлоатират, докато могат. В крайна сметка, бебето яде, когато се разреве.

Думите на Тишо са много силни, но аз не мисля, че когато се стигне до подобен разговор, си струва човек да остане на работа, ако настоящият му шеф му предложи по-добри условия или повече пари. Доверието е изгубено. Всеки знае, че другият се опитва да го измами и че блъфира в някаква степен. Какво ще спечелиш от това? Колко време ще издържиш на тази служба, след като шефът ти ще гледа на теб като на изнудвач? Как ще работиш с колегите си, след като научат как си получил по-голяма заплата?

Моето мнение е, че е по-добре да напуснеш и да приемеш новата работа. Да използваш офертата на новия си работодател като коз срещу стария е не само неморално, но и напълно безполезно. Нещо повече, след няколко такива изпълнения, можеш да влезеш в “черния списък” на нелоялните и безполезните служители, който всеки уважаващ себе си работодател би трябвало също да има и да го споделя с другите.

Аз вярвам, че ако работодатели и работници гледат едни на други като на партньори, могат да постигнат невероятен успех. Да се създават отношения на антагонизъм, да се проповядва, че едните или другите са експлоататори или използвачи, е погрешна стратегия. Това може да доведе до революция, но никога до просперитет - поне историята ни го е показала.

Едно много интересно проучване сред близо 300 специалисти по подбор на персонал в различни по голенина предприятия в София и страната е било проведено в периода юли-август 2007 г. от Manpower България , за което разказва Тодор Христов от Нова визия.Резултатите са потресаващи: 86% от бизнеса у нас среща сериозни проблеми при намирането на подходящ персонал.

Получава се някакъв парадокс: от една страна хората се оплакват, че не могат да си намерят добра работа, а от друга - работодателите се оплакват, че не могат да си намерят добри работници. Как се получава така?

Според проучването на Manpower, oсновните причини за това, че фирмите не могат да си намерят подходящи хора, са:

• Недостиг на кадри, особено в локациите извън София
• Липсата на опит
• Липса на квалификации и мотивация
• Нереалните очаквания от страна на кандидатите
• Прекалената динамика на пазара на труда като цяло
• Наплива от нови работодатели на пазара, които търсят персонал

Тук си заслужава да се поразсъждава над всяка точка поотделно. И ще го направя в следващите постове. В крайна сметка, на теми като тази, е посветен този блог. Всяка един от тези проблеми се е зараждал с години - не се е появил за един ден - и  неговото решаване няма да стане мигновено, като с магическа пръчка. Тук има пръст и националния ни манталитет, и качеството на образованието ни, и настройката, че на работа ходим само да отбием номера, а после плачем защо заплатите ни са малки. Поговорката “Аз ги лъжа, че работя, а те ме лъжат, че ми плащат” все още важи у нас и е главната причина за проблемите в отношенията работодател-работник.

Темите са много и дълбоки. Решение за целия народ едва ли някой може да предложи, най-малко пък политиците. Това, което може да се направи, е всеки един от нас да се замисли над въпроси като тези:

• Какво давам, когато ходя на работа и има ли въобще полза от моя труд?
• Как се променя и развива моята професия и аз достатъчно добър ли съм в нея?
• Как мога да повиша квалификацията си, за да стана по-добър и да израстна в професията?
• Къде бих могъл да се реализирам по-добре?
• Не е ли по-добре да работя повече или по-ефективно, за да печеля повече, отколкото да симулирам работа и да вегетирам срещу мизерно заплащане?

Моята цел е не да ви дам отговори, а да ви провокирам да си задавате подобни въпроси и сами да намерите своя отговор. Защото само така ще можем да просперираме.

Откакто вчера публикувах моите размисли върху статията на Steven M. Smith’s Full Time Pay for Half Time Work?, получих доста коментари, оспорващи авторовата и моята позиция по въпроса, а освен това и Pawel Brodzinski публикува неговата доста интересна гледна точка по този въпрос. Затова, реших да продължа темата и да предложа още малко “храна за размисъл”.

Първо, да започнем с това, че понятие “цяла заплата” не съществува. заплатата на всеки служител се договаря индивидуално, макар и в някакви рамки. Такава е днес практиката не само в България, но и в целия свят, надявам се. Времената на “развития социализъм”, когато всички хора получаваха еднакви заплати, са останали далече в миналото. Днес, в повечето софтуерни компании в България съотношението между най-ниската и най-високата заплата е между 1:2 и 1:3. Това означава, че е напълно нормално за пълен работен ден и 40-часова седмица един програмист да получава 1000 лева заплата, а друг - 2000 лева (примерно).

Защо се получава така? Ами, много просто. Защото се предполага, че един човек може да бъде по-квалифициран и по-продуктивен от друг. От книгите на Steve McConnell знаем, че разликата в производителността сред програмистите може да бъде даже 1:10, затова и приемаме за нормално разликата в заплатите да бъде между 1:2 и 1:3 (което според мене не е много справедливо, ако разликата в производителността е по-голяма). защо тогава е толкова трудно да приемем ситуация, в която заплатата на един човек е същата като заплатата на друг, но работното му време е два пъти по-кратко? За мене това е приемливо и логично, ако първият служител е два пъти (или повече) по-продуктивен от втория.

Друг важен момент, който повечето коментатори пропускат (особено Павел): никъде в оригиналната статия не е казано, че човекът, за когото говорим, е програмист. Оригиналната постановка е за служител с неизвестна специалност. Но дори и да приемем, че ситуацията се развива в областта на софтуерната разработка, има толкова други роли, които не изискват служителя да прекарва цялото си време в офиса: агенти по продажбите, бизнес анализатори, специалисти по внедряване и обучаване на крайния потребител, и т.н. По дефиниция, от тези хора се изисква да прекарват значително време при клиента, така че от тях не се очаква да стоят постоянно в офиса и тяхното отсъствие не наранява екипния дух. Служител като Албърт от дадения пример може чудесно да изпълнява една от тези роли и да бъде назначен на половин работен ден, стига да може да се справя с поставените му задачи.

Продължавам да вярвам, че ако сме достатъчно гъвкави в мисленето си, можем да постигнем по-добри резултати. Не трябва да робуваме на традициите, само защото са традиции и другите също ги следват. Трябва да ги използваме избирателно и да вземаме само онези, които могат да ни помогнат да постигнем целите си.

Steven M. Smith е публикувал в блога си една много интересна статия, озаглавена Full Time Pay for Half Time Work? (или “Цяла заплата за половин работен ден?”), където разказва историята на един служител, наречен Албърт, който гарантира, че може да изпълнява задачите си и да покрива изискванията за свършена работа за пълен работен ден на 105%, но за 20 на седмица. Албърт е човек, когото колегите харесват, а клиентите - направо обожават, но държи да не му губят времето и настоява да работи на половин работен ден, като получава заплата като за цял.

Авторът интервюирал няколко мениджъри дали биха наели Албърт и от всичките получил един и същ отговор - “Не”. Никой не оценил факта, че Албърт е бил 100% по-продуктивен от останалите колеги. Всички запитани мениджъри се почувствали обидени от неговите условия за 20-часова работна седмица и настоявали той да работи колкото другите - по 40-60 часа. Всъщност, те не харесали това, че той държал на своята свобода, а искали да осъществяват по-стегнат контрол над него без значение колко е продуктивен и полезен за работата на фирмата.

Ако аз трябваше да взема такова решение, със сигурност бих взел Албърт, ако той можеше да докаже, че може да постигне обещаните резултати. Това, което ме притеснява, са отговорите на интервюираните мениджъри. Те за пореден път потвърждават моите опасения, че в днешно време средното ниво мениджъри нямат никакъв предприемачески дух. Те не гледат на своите служители като на партньори, с които да постигнат дадена цел, а по-скоро като на собственост, ресурс, че даже и като на роби. Мнозинството мениджъри ценят най-много не продуктивността на един служител, а способността му да се подчинява на заповеди. И това се случва както в развитите страни като САЩ, така и у нас.

Имам чувството, че се връщаме отново в 18-ти - 19-ти век…

Втората част на статията можете да прочетете тук.