Нова работа

На всеки от нас му се е налагало да се разправя с трудни хора – вечно недоволни и несъгласни, непреклонни и агресивни. Пита се: как бихме могли да защитим позицията си без да създаваме ненужен конфликт и да трупаме негативни емоции в отношенията си?

В повечето случаи, хората, които създават споровете и конфликтите, просто искат да бъдат изслушани, да бъдат изслушани, да бъдат оценени, да бъдат обичани. С други думи: да им обърнем внимание. Те искат да се чувстват значими, но не са в състояние да се изразят конструктивно. С правилно отношение и внимателен подход към тях, е възможно да се преодолее тяхната несигурност и да се постигне взаимно разбиране.

Така твърди Stephen Hopson в блога Pick The Brain. Нещо повече, той прелага 7 стратегии, които могат да помогнат да се приключи един диспут мирно и кротко без емоционални изблици от двете страни. Ето ги и тях:

1. Запазете спокойствие. Не казвайте нищо и изчакайте бурята да отмине. Много често другият се опитва да ви провокира. В такива случаи аргументите са безсилни, защото отсрещната страна просто не иска да ги чуе. Оставете опонента да си излее първоначалния гняв и да изразходи част от натрупаната енергия. След това може да започне нормален разговор.

2. Оставете опонента да говори. Той скоро ще се измори. Понякога това е всичко, което те искат – да бъдат чути, да се почувстват значими. Всеки иска да бъде значим и важен. Просто някои хора изразяват това си желание по неправилния начин.

3. Опитайте се да се поставите на мястото на другия и да разберете неговата гледната точка. Никога не казвайте “Това не е вярно” или “Не си прав”. Опитайте се да намерите общите позиции и пробвайте да постигнете съгласие, базирано на тях.

4. Има огромна сила в думите “Да, разбирам много добре какво искаш да кажеш. Според тебе…” Това показва на човека отсреща, че го слушате. Обикновено точно това е, което те искат – да потвърдим тяхното мнение. Като се съгласявате с тях, вие постепенно смекчавате техния гняв.

5. Ако ситуацията стане направо злобна и обидна, прекратете разговора. Спокойно, но категорично кажете: “В момента си много ядосан и говориш неща, които не мислиш. Аз се отказвам да разговарям с теб. Ще продължим, когато се успокоиш.” След това напуснете стаята или помолете другия да напусне.

6. Ако вие сте сгрешили, признайте си и поемете отговорност за това. Можете да кажете: “Напълно си прав, грешката е моя и ето какво ще направя, за да я поправя.” Даже и ако вината не е във вас, дайте им предимството на съмнението: “Може и да греша, но нека да разгледаме фактите заедно.” Трудно е да спориш срещу това!

Тези думи имат невероятна сила. Те не само приемат гледната дочка на другия, но и премахват напрежението. Може да се изненадате какъв ефект може да има това впоследствие. Вашият противник може да се превърне във ваш защитник и съюзник.

7. Използвайте силата на въображението. Ако спорът ви е снякой човек, с когото общувате всекидневно (колега или шеф), опитайте се да си го представите в друга светлина – като нормално, обичащо и чувствително човешко същество. И може би само в работата има някакъв проблем, който го прави нещастен и провокира неговия гняв. Търсете доброто в противника и създайте положителна нагласа към него в себе си. Така ще намерите и по-бързо ключа към разрешаването на конфликта.

Всеки човек се е сблъсквал с трудности, с които не може да се справи сам. Какво правим тогава? Търсим помощ. Да, това би трябвало да е естествения отговор на този въпрос. Но много често се случва да не го правим. Било поради гордост, срамежливост или неопитност, ние често отхвърляме дори мисълта да потърсим помощ за своя проблем, а дълбаем, терзаем се и се мъчим, докато той стане толкова голям, че вече се налага намесата на специални екипи.

Раджеш Сети е изготвил един списък от 10 причини, поради които не търсим помощ. Той, разбира се, съвсем не е пълен, но е едно добро начало, храна за размисъл дали наистина осъзнаваме тези причини и дали те са достатъчно оправдание да не потърсим помощ.

1. Чувстваш се твърде малък, за да търсиш помощ.
2. Мислиш си, че можеш да се справиш с проблема по-добре от всеки друг.
3. Не знаеш кого да попиташ.
4. Не знаеш как да си поискаш помощ.
5. Не знаеш как да използваш помощта, която някой ти предлага.
6. Егото ти се намесва.
7. Мислиш си, че помощта е много скъпа.
8. Почти си стигнал до края. Мислиш си, че трябва само още малко да напънеш и проблемът ще се разреши.
9. Не искаш да търсиш помощ, за да не останеш длъжник някому.
10. Не знаеш, че имаш нужда от помощ.

10-те прични можете да намерите в оригинал в поста на Раджеш.

Представям ви една великолепна притча, която взех назаем от блога на Паулу Коелю. Тя е много тясно свързана с нашите колегиални взаимоотношения, начина, по който градим кариерата си и следваме съветите на нашите наставници.

Ученикът на ловеца

Един стар ловец на лисици, смятан за най-добрия в региона, решил най-сетне да се пенсионира. Събрал си багажа и решил да се отправи на юг, където климатът бил по-мек.

Но, преди още да успее да си събере нещата, го посетил един младеж.

- Бих искал да науча твоите техники – казал новодошлият. – В замяна ще поема бизнеса ти, ще купя твоето разрешително и ще ти платя за всичките ти тайни.

Старецът се съгласил. Подписали договор и той научил младежа на всичките тайни на лова на лисици. С парите, които взел, си купил красива къща на юг, където климатът бил толкова топъл, че на него нито веднъж през цялата зима, не му се наложило да събира дърва за огрев.

През пролетта, обаче, почувствал носталгия към родния си край и решил да се върне, за да се види с приятелите си. Още като пристигнал, се сблъскал с младежа, който няколко месеца по-рано му платил цяло състояние за неговите тайни.

- Е, – попитал старият ловец – как мина ловния сезон?
- Не можах да хвана нито една лисица – оплакал се младежа.

Старият човек бил изненадан и се притеснил.
- Ти изпълни ли точно моите съвети?

С наведен поглед, младият човек отговорил:
- Честно казано – не. Въобще не ги следвах. Сметнах, че твоите методи са твърде остарели и реших да открия мой, по-добър начин за ловене на лисици.

Искаш ли да бъдеш добър началник? Можеш ли да разчиташ на своя екип безрезервно? Искаш ли да бъдеш истински лидер? Да се чувстваш като генерал, който води своите войници през огън и жупел към славната победа?

Тогава просто следвай тези съвети, който Павел Бродзински е нарекъл 15 начина да станеш добър шеф. Аз ги наричам 15-те божи заповеди на истинския лидер. Представям ги тук с любезното разрешение на автора:

1. Признавай заслугите на своя екип винаги, когато са го заслужили. Публично.
2. Не бързай да критикуваш. Изчакай, докато се успокоиш.
3. Не чакай следващото performance review, за да дадеш оценката си за работата на свой подчинен. Може да бъде твърде късно.
4. Бъди адвокат на екипа си пред свиоте началници. И обратно.
5. Оставяй хората си да стигнат до общо решение, вместо да им казваш какво да правят. Когато е възможно.
6. Намесвай се, когато усетиш, че назрява конфликт. Бъди справедлив, без значение кой е замесен.
7. Бъди отворен, честен и откровен. По-често.
8. Вслушвай се в хората си. Те имат добри идеи.
9. Оставяй хората да поемат отговорност. Когато могат.
10. Не се страхувай да вземаш смели решения. Те винаги се отплащат.
11. Вземай трудни решения, когато си убеден, че си прав. Ако не го направиш, те ще ти се върнат обратно.
12. Никога не се паникьосвай. Хората разчитат на тебе.
13. Поемай отговорността за работата на екипа. Техните грешки са и твои.
14. Намирай време за хората си. Винаги, когато имат нужда от тебе.
15. Отлеждай колективния дух и насърчавай колективната работа. Индивидуалистите и техните интереси могат да ги унищожат.

Сет Годин наскоро публикува два кратки поста, посветени на отровните служители и отровните шефове. Съгласявайки се с него, че съществуването на отровни случители, е главно грешка на мениджмънта, си мисля, че понякога те просто не знаят, че имат в екипа си “отровни служители”. Общувайки с подчинените си от дистанцията на позицията си във фирмената йерархия, те не могат да разберат, че атмосферата в офиса е станала отровна. В този смисъл, към съветите, които дава Сет на мениджърите, бих добавил още един: Бъдете по-близо до своите служители и се опитайте да почувствате атмосферата, в която те работят. Това ще ви помогне да раберете техните взаимоотношения по-добре.

За съжаление, ако имате “отровен шеф” Сет не дава съвет какво да правим. Аз също не мога да ви дам такъв. В моя професионален стаж съм попадал на шеф, който може да се нарече “отровен”, само веднъж и той наистина беше неприятен човек. Хората не се радваха да общуват с него с изключение на шепа мениджъри, които бяха и съдружници във фирмата. Повечето служители идваха и си отиваха за период от 6 до 12 месеца. Тогава (а и сега) имаше голямо текучество във фирмата. Аз не можах да намеря начин да общувам с него, така че без да правя изключение от масовата практика, напуснах след 7 месеца престой там.

Въпреки това, имам един друг пример, когато съм работил с отровен колега, който си мисля, че може да ви бъде интересен. Това беше много отдавна – аз бях млад и много амбициозен, а той беше малко по-старши от мене и се чувстваше като мой личен шеф.

Започнах работа във фирмата с технология, която познавах добре и обичах. Сблъсках се с много предизвикателства – предимно технически – и нямах търпение да заровя в тях и да ги преборя. В резултат на моя ентусиазъм успях да ускоря работния ритъм и увлякох колегите си в процеса на измисляне на по-добри начинин на работа. Един пример: ние бяхме фирма с около 30 офиса в цялата страна и бизнесът ни се променяше доста динамично, което налагаше често да променяме нашите приложения и да ги инсталираме на всички компютри във фирмата. Правехме “национално турне” (т.е. командировки по всички офиси в страната, за да инсталираме новите версии на нашите програми) по 4 пъти в годината, което беше много неефективно и скъпо удоволствие за фирмата. Аз бях този, който създаде нова, по-ефективна структура на нашите приложения, както и механизъм за автоматизирана инсталация. Е, тогава използвахме дискети (това беше в епохата, когато нямаше), за да изпратим програмните файлове из офисите в страната и да съберем обратно копия от техните локани бази от данни, но моят подход ни даде възможност да бъдем по-гъвкави и ефективни, спести много време на програмния екип и много пари на фирмата.

В същото време, този мой колега започна да ревнува от моите постижения. Искаше той да бъде двигателя, който да води компанията напред, но не можеше да предложи добри идеи. Накрая се настрои окрито срещу мен, критикувайки всичките ми идеи, в търсене на дефекти там, където ги няма. Когато аз предложех нещо, той го отхвърляше и предлагаше нещо друго, което понякога беше очевидно тъпо, но за сметка на това – негово. Конкуренцията помежду ни в един момент надхвърли границите на нормалните колегиални взаимоотношения и се превърна в чиста омраза. Той казваше: “Ще правиш нещата така, както аз ти кажа, защото съм ти шеф! Ако не работиш по моя начин, ще направя така, че да те уволнят!”. Аз пък му отговарях: “Да, ама моят начин е по-добър от твоя! И аз съм по-умен от тебе!”

Очевидно, това не беше правилния начин, по който нашите взимоотношения трябваше да се развиват, и аз започнах да се чудя как хем да се справя с него, хем да си запазя работата. Следвайки съвета на моята духовна учителка по онова време, смених подхода си към него и започнах да се съгласявам с всичко, което той предложи, като в същото време го принуждавах да поеме пълната отговорност за решенията си.

Неговият проблем беше, че искаше да се изявява като мой шеф, но се страхуваше да защитава идеите си пред целия екип. Искаше да бъде “сив кардинал” – да управлява света скрит зад завеса. Аз го накарах да излезе на светло. Когато ме караше да направя нещо, аз му казвах, че не знам как и че той трябва да ме научи. Когато се появеше проблем, аз се обръщах към него да го реши, защото беше по-умен. Когато измисляше някакво решение, аз го подтиквах да го сподели и защити пред всички. В един момент на главата му се струпаха толкова много отговорности и задачи, толкова много неща, за които да мисли и да се грижи, че в крайна сметка се предаде. Не че стана по-малко отровен – не, пак продължаваше да ми завижда, – но поне ме остави да правя повечето неща по моя си начин, което се възприемаше добре и от останалите колеги.

Мисля, че той беше точно от хората – енергийни вампири – човек, който живее изсмуквайки духовната енергия на другите, човек, който изпитва удоволствие, когато го мразят. След общуване с такива хора, човек се чувства слаб и уморен, сякаш наистина си бил изстискан и изцеден.

Опитвахме се да справяме един с друг още известно време и аз определено мисля, че моят нов подход даде резултат. В един момент, обаче (през Виденовата зима на 1997), фирмата изпадна във финансови затруднения и аз напуснах в търсене на по-добри възможности. Странното е, че и той напусна само два месеца след мен, въпреки че беше акционер във фирмата и имаше сериозни амбиции да се издига по корпоративната стълбица. Вярвам, че след като аз съм напуснал, е загубил източника си на духовна енергия и затова е науснал и той, за да го търси някъде другаде.

Това беше моята история. Би ми било интересно да узная дали и вие сте имали такива случки с “отровни колеги” и ако сте имали – как сте се справяли?

Пенелопи Трънк е публикувала една много интересна стаия – 10 начина да накараш колегите в офиса да те намразят, където представя един доста шарен списък от начини да бъдеш гадняр. Заслужава си да се прочете. Моят фаворит “Да бъдеш обсебен от работата си” (Being obsessed with your workload), което може да се перифразира на “Да се правиш на много важен и много зает”.

Не знам дали това е въпрос на култура или възпитание, но когато за първи път се сблъсках с подобно поведение, бях шокиран. Преди това бях работил в някои малки софтуерни фирми и това беше първата ми среща с “корпоративната култура”. По онова време, фирмата, в която попаднах, се славеше като най-голямата софтуерна фирма в България. Беше формално американска собственост и се рекламираше като първата фирма, работеща “по американски”. Моята случка беше доста обикновена: бях програмист и имах един технически проблем, който не можех да реша сам, а и в интернет не можах да намеря полезна информация. Имах нужда от помощ и се обърнах към един от по-старшите колеги, известен като “голям експерт”. Той ми отговори така: “Моята работа е много важна, а твоята не е. Така че не мога да си губя времето да се занимавам с твоите проблеми.”

Никога преди това не бях срещал подобно отношение и бях направо шашардисан. По-късно, в същата фирма, а и на други места видях много подобни примери и започнах да разбирам, че това е част от т. нар. “корпоративна култура”. Преди това не бях виждал хора да работят със слушалки на ушите, например, а сега ги виждам навсякъде. Разбрах, че хората, заети с интелектуална дейност (като програмистите например) имат нужда от усамотение и концентрация. Разбрах, че не трябва да бъдат прекъсвани често, защото техният мисловен процес не може лесно да бъде възстановен и всяко разсейване им отнема доста време след това, за да се концентрират обратно. Обаче все още не мога да разбера какъв задник трябва да си, за да не искаш да помогнеш на колегата си?

Сега работя в друга фирма и съм мениджър, но си имам и мой шеф – американец. (Това е доста условно казано, защото е първо поколение емигрант, но пък притежава зелена карта!) Той е пряк началник на четирима мениджъри като мене и много често не само не ми отговаря на имейлите, ами понякога даже не ги и чете, обяснявайки, че е толкова зает с работа, че не му остава време за това. Продължавам да недоумявам: ако си мениджър и нямаш време да менажираш собствените си (четирима!) преки подчинени, защото си претоварен с работа, що за работа ще да е това?

Ще се радвам да разбера и вашето мнение по тази тема.

Има хора, които те карат да се чувстваш изцеден след разговор с тебе. Някои са открито неприятни – Тодор Христов от Нова Визия е дал много добри примери тук – кавгаджии, злобари или просто цинични заядливци. Други – не чак толкова. В началото на разговора с тях не усещаш негативно настроение, но в края задължително се чувстваш като изцеден. Обзема те потиснатост, безсилие и понякога дори отчаяние. Езотериците ги наричат “енергийни вампири”, т.е. хора, които изсмукват твоите жизнени сили, за да се хранят с тях.

Такива хора се срещат често. Вярвам, че всеки е срещал такива хора и е страдал от общуването си с тях. Както казват старите хора, всяко стадо си има мърша. Аз бих могъл да назова примери почти във всяка фирма, в която съм работил. За съжаление, дори един такъв човек е способен да отрови живота на много и да разруши духа на колегиалност и разбирателство в офиса.

Повечето хора твърдят, че най-добрият подход към тях, е да ги игнорираш. Аз също съм го практикувал като решение и съм видял, че дава резултат. Това е като да поставиш мисловен щит между себе си и него, за да се предпазиш от духовните посегателства на енергийния вампир. Въпреки това се замислям: дали все пак няма начин да се преборим с тях? Имам предвид да ги променим и да ги превърнем в нормални хора. (Класическите анти-вампирски методи със забиването на дървен кол в сърцето, застрелване със сребърен куршум или отрязване на главата също вършат работа по принцип, но все пак целта не е да ги избиваме.)

В крайна сметка, те са по своему нещастни, вероятно страдат от психически проблеми и избиват комплексите си по този начин. Дали няма някакъв простичък подход (без да ги водим на психиатър), който да прилагаме в ежедневното си общуване с тях, за да направим живота си по-лесен?

Как мислите вие?