Нова работа

Вчера, в блога Спри и помисли! публикувах една статия, озаглавена Липсата на доверие и синдромът на малкия началник. В нея споделям своето виждане за силата на доверието като мотивационен фактор и обратно – силата на недоверието като фактор, който създава стрес и напрежение, разбива мотивацията и свежда производителността до нула.

Надявам се, че тези, които упражняват мениджърски функции, ще намерят нещо полезно за себе си, а всички останали могат да открият своя собствен шеф, страдащ от синдрома на малкия началник, който се опитва да вземе всичко в свои ръце и да контролира всеки един процес във фирмата. В крайна сметка, от многото дини, които е взел под една мишница, всички падат на земята.

Надявам се статията да ви хареса. Ако имате свое мнение по въпроса, можете да коментирате и тук.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Съвременните мениджъри страдат от един сериозен проблем, при това масово – не умеят да изкажат похвала на подчинените си за добре свършена работа. Дали защото вярват в едновремешния образ на началника – студен и недостъпен – или се страхуват, че показвайки благосклонност към някого, това ще се изтълкува като фаворизиране – не знам. Факт е, обаче, че добрата дума се чува рядко от устата на шефа и това е вече проблем.

Нуждата от оценка на работата е основен мотивационен фактор в психиката на всеки човек. Всеки служител иска да знае дали неговата дейност се приема добре от началството и ако греши – да му бъде посочен правилния път. Често се случва мениджъри да приемат ролята на “лошото ченге” и постоянно критикуват своите подчинени, за да ги държат в напрежение и да ги мотивират (насилствено) да се стремят към по-високи резултати. За съжаление, практиката показва, че политиката на тоягата без моркова не е особено ефективна.

В резултат на такова поведение, служителят може да започне да се отнася по-агресивно към работата си, опитвайки се да докаже на шефа, че не е прав в критичната си оценка, но този напън има краткотраен ефект. В момента, в който човекът разбере, че независимо от усилията, които полага, неговият ръководител няма да промени критичното си отношение и никога няма да бъде задоволен, тогава се появява дълбокото разочарование, което може да премине в още по-сила агресия, този път насочена към самия шеф или в апатия и безразличие. И в двата случая, всички губят.

Продължи към пълния текст »

Сигурен съм, че почти всеки е имал моменти, в които въпреки желанието и старанието, което влагаме в работата, колегите и шефовете не ни обръщат достатъчно внимание или съвсем откровено си ни игнорират. Безразличието е може би най-силния фактор за убиване на мотивацията – неговото въздействие е много по-депресиращо дори от негативното отношение, което лесно може да бъде превърнато в мотивация за себедоказване. Липсата на отношение, обаче, може да скърши и най-оптимистичната ви нагласа.

Къде е причината за безразличието на другите? Защо ни игнорират? Много често, изпадайки в подобна ситуация, сме склонни да търсим вината в другите. Истината е, че в много случаи причините да не ни обръщат внимание са коренят изцяло в нашето поведение. Ето един списък, който малко грубичко насочва погледа ни към самите нас и ни предлага обяснения защо сами сме си виновни за това, че ни игнорират. Благодарности на Scott Berkun за него.

Продължи към пълния текст »

Работохоликът живее в постоянен страх. Страхът е неговата мотивация за работа, а доброто служебно досие е най-добрата защита.

Така казва Сет Годин в поредния си бисер, публикуван в неговия блог. Новото време, обаче създава нови професии и нови работници, които се мотивират от страстта си към работата и от чисто любопитство.

Страстният служител не идва на работа, защото се страхува от неприятности, а защото гледа на работата като на хоби. Служителят, мотивиран от желанието и страстта, пише в своя блог даже през отпуската си, защото да споделиш точно тази своя мисъл и да видиш реакциите на своите читатели е много по-забавно, отколкото да прекараш още един час легнал на плажа. Запаленият служител може да почовърка дизайна на сайта си след вечеря, защото това е много по-интересно отколкото да зяпаш телевизора.

Разбира се, трудно е да си представим някой, който се кефи на това да копае въглища или да жули мръсни чинии, но новото време дава за много хора възможността работата да бъде това, което най-много обичат да правят. Да умееш да създадеш такава работа е гениално, защото хората ще идват да работят за удоволствие. Да можеш да си намериш такава работа за себе си е истински късмет.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл

Срядата е може би най-досадния ден в седмицата. Особено за хората, за които работата е тежест, с която трябва да се борят всеки ден. Средата на седмицата. Минали са цели два тежки дни, а краят й е още далече. Обзема те отчаяние и бойния ти дух достига своето най-ниско равнище.

Поради това ми се видя добра идея да създам рубрика за забавни, хумористични и дори малко цинични постове, които да публикувам в сряда. Само че не мога да й измисля добро заглавие. Спрял съм се на няколко варианта, но нито един от тях не ме грабва. Например: “Хумор в сряда” (това вече го използвах в заглавието), “Среден хумор” (?!), “Весела сряда”, “Черна сряда” (той служебният хумор си е черен). Ако някой може да даде по-добро предложение, ще се радвам да го чуя. Въпросът за заглавието остава отворен.

Та, каква е темата днес?

Темата е книгата на K.P. Springfield The Five Habbits of Highly Successful Slackers (5-те навика на много успешните скатавки). Авторът въвежда думата “slacker”, което в речника го превеждат като “кръшкач” или “лентяй”, но аз реших, че най-удачно е да се използва красивата българска дума “скатавка”, защото тя най-добре пасва на този тип хора – тези, които избягват да вършат каквато и да е служебна работа докато са на работа.

Авторът споделя как е стигнал до върховното прозрение да напише тази книга. Един от факторите бил разговор с баща му, който го попитал как върви работата и К.Р. отговорил, че всичко е ОК – вече е успял да завърши първия си филмов сценарий само за два месеца. Баща му изпаднал в недоумение:

– Кога успя да намериш време?
А синът му отговорил:
- Тате, аз имам по 9 часа на ден работно време.
- Да де, ама нали работиш като продавач на софтуер, а не като сценарист?!

Продължи към пълния текст »

Едно много интересно проучване сред близо 300 специалисти по подбор на персонал в различни по голенина предприятия в София и страната е било проведено в периода юли-август 2007 г. от Manpower България , за което разказва Тодор Христов от Нова визия.Резултатите са потресаващи: 86% от бизнеса у нас среща сериозни проблеми при намирането на подходящ персонал.

Получава се някакъв парадокс: от една страна хората се оплакват, че не могат да си намерят добра работа, а от друга – работодателите се оплакват, че не могат да си намерят добри работници. Как се получава така?

Според проучването на Manpower, oсновните причини за това, че фирмите не могат да си намерят подходящи хора, са:

• Недостиг на кадри, особено в локациите извън София
• Липсата на опит
• Липса на квалификации и мотивация
• Нереалните очаквания от страна на кандидатите
• Прекалената динамика на пазара на труда като цяло
• Наплива от нови работодатели на пазара, които търсят персонал

Тук си заслужава да се поразсъждава над всяка точка поотделно. И ще го направя в следващите постове. В крайна сметка, на теми като тази, е посветен този блог. Всяка един от тези проблеми се е зараждал с години – не се е появил за един ден – и  неговото решаване няма да стане мигновено, като с магическа пръчка. Тук има пръст и националния ни манталитет, и качеството на образованието ни, и настройката, че на работа ходим само да отбием номера, а после плачем защо заплатите ни са малки. Поговорката “Аз ги лъжа, че работя, а те ме лъжат, че ми плащат” все още важи у нас и е главната причина за проблемите в отношенията работодател-работник.

Темите са много и дълбоки. Решение за целия народ едва ли някой може да предложи, най-малко пък политиците. Това, което може да се направи, е всеки един от нас да се замисли над въпроси като тези:

• Какво давам, когато ходя на работа и има ли въобще полза от моя труд?
• Как се променя и развива моята професия и аз достатъчно добър ли съм в нея?
• Как мога да повиша квалификацията си, за да стана по-добър и да израстна в професията?
• Къде бих могъл да се реализирам по-добре?
• Не е ли по-добре да работя повече или по-ефективно, за да печеля повече, отколкото да симулирам работа и да вегетирам срещу мизерно заплащане?

Моята цел е не да ви дам отговори, а да ви провокирам да си задавате подобни въпроси и сами да намерите своя отговор. Защото само така ще можем да просперираме.