Нова работа

Заглавието е малко измамно. Всъщност не става въпрос за малките миловидни животинки, а за хора. Случвало ли ви се е да работите с колеги, които се трудят усърдно и продължително, но тяхната работа да не дава никакъв резултат или плодът от техния труд да е напълно безполезен за вашата фирма?

Както малка мишка или хамстер, такива хора полагат неимоверни усилия да тичат по вътрешността на едно колело, но освен изгорените калории от тичането, тяхната работа е напълно безполезна. За разлика от традиционните скатавки, с които се сблъскваме навсякъде и по всяко време (и към които на моменти спадаме и самите ние ), този тип хора влагат много усилия в работата си и не бягат от нея. Само че копаят в погрешната посока.

Дейвид Зингер ги нарича хамстери. Аз съм имал подобни колеги - да преместиш една папка от една лавица на друга за тях е велико дело. Да прочетат един документ представлява неимоверно усилие, а да го разберат - вече е истински героизъм. А в края на деня си тръгват с чувството на изпълнен служебен дълг, въпреки че нищо не са произвели и с нищо не са подпомогнали работата на екипа. Всъщност те не са лоши хора, но имат проблем с разбирането на смисъла на своите задължения. Понякога просто не разбират какво се иска от тях, а друг път осъзнават, че това не е по силите им и се насочват към нещо странично.

Питам се дали такива хора се срещат често. Вие имате ли такива хора във вашата фирма и как се справяте с тях? А замисляли сте се дали хамстерите не сте самите вие?

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Вчера, в блога Спри и помисли! публикувах една статия, озаглавена Липсата на доверие и синдромът на малкия началник. В нея споделям своето виждане за силата на доверието като мотивационен фактор и обратно - силата на недоверието като фактор, който създава стрес и напрежение, разбива мотивацията и свежда производителността до нула.

Надявам се, че тези, които упражняват мениджърски функции, ще намерят нещо полезно за себе си, а всички останали могат да открият своя собствен шеф, страдащ от синдрома на малкия началник, който се опитва да вземе всичко в свои ръце и да контролира всеки един процес във фирмата. В крайна сметка, от многото дини, които е взел под една мишница, всички падат на земята.

Надявам се статията да ви хареса. Ако имате свое мнение по въпроса, можете да коментирате и тук.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Сигурен съм, че почти всеки е имал моменти, в които въпреки желанието и старанието, което влагаме в работата, колегите и шефовете не ни обръщат достатъчно внимание или съвсем откровено си ни игнорират. Безразличието е може би най-силния фактор за убиване на мотивацията - неговото въздействие е много по-депресиращо дори от негативното отношение, което лесно може да бъде превърнато в мотивация за себедоказване. Липсата на отношение, обаче, може да скърши и най-оптимистичната ви нагласа.

Къде е причината за безразличието на другите? Защо ни игнорират? Много често, изпадайки в подобна ситуация, сме склонни да търсим вината в другите. Истината е, че в много случаи причините да не ни обръщат внимание са коренят изцяло в нашето поведение. Ето един списък, който малко грубичко насочва погледа ни към самите нас и ни предлага обяснения защо сами сме си виновни за това, че ни игнорират. Благодарности на Scott Berkun за него.

Продължи към пълния текст »

Фирмените празненства биват най-различни. Като се почне от личния рожден ден, който искаме да споделим с колегите, минем през партита, изразяващи се във вечеря в скъп ресторант, където всички се наплюскват или напиват яко за сметка на фирмата, и накрая стигнем до излети сред природата или спортни празници, които отново завършват с ядене и пиене.

Някои погрешно ги наричат тиймбилдинг. По-скоро са опити на мениджмънта да сплоти хора, голяма част от които не се познават, но май често се оказват несполучливи.

Попаднах наскоро на един интересен блог - Просветления мениджър на Cheri Baker. Тя е HR специалист с голям опит и в нейния блог човек може да открие много интересни неща за това как да намери своето място в корпоративния свят. В една от своите статии Чери цитира изследване на английската фирма Croner, според което близо две трети от служителите в Англия биха предпочели “да вечерят с военнопрестъпници, да чистят полеви тоалетни, да се крият от куршумите в Бейрут или дори да гледат банда от деца-олигофренчета, отколкото да общуват с колегите си на фирменото коледно парти”.

Уау! Доста силно казано, нали?

Продължи към пълния текст »

В любимия на всички програмисти блог Worse Than Failure, по-известен като WTF, наскоро се появи една много показателна статия, под заглавието Doomed From The Start или “Обречен от самото начало”, разказваща историята на младия системен администратор Сергей, който попаднал във фирма, която едва на петата година от съществуването си се сетила, че някой трябва да се грижи за всичката информационна инфраструктура. Ясно е, че в този момент тя е била изпаднала в тотален технологичен хаос.

Нашият герой попаднал в ситуация, в която едва ли не всеки служител на фирмата се явявал негов шеф и постоянно го дърпали насам-натам да участва в безсмислени срещи и събрания вместо да му дадат необходимите време и права, за да вкара базите от данни на фирмата в някакъв ред. Звучи познато, нали?

Накрая, нервите му не издържали и решил, че всякакви опити да се спаси положението са безполезни, вследствие на което напуснал. Познайте кого обвинявали всички във фирмата за техническите си проблеми?

Историята може и да е измислена, но много от нещата, разказани в нея, съм ги виждал в действителност. Прочетете я. Може би за хората, незапознати с информационните технологии, ще бъде малко неразбираема заради специфичната проблематика, но мисля, че основната линия е лесна за следване. И се замислете: дали ситуацията не е същата и при вас? И какво въобще е довело до това положение? Дали фактът, че технологиите са нещо, което хем никой от фирмата не е разбирал добре, хем никой не е считал за нещо важно? Или пък просто традиционното мислене на някои хора, че само тяхната работа е важна, а всички останали хора са “обслужващ персонал”, но пък за сметка на това те са виновни за всичките ни проблеми?

Bob Sutton, авторът на The No Asshole Rule, ни дава своите съвети как да се справим със “задниците” в офиса.

Дълго се чудих каква дума да използвам на български, вместо звучната “asshole”, която авторът използва, и която се е превърнала в ключов атрибут на всяка холивудска продукция. Ние в България не сме свикнали да използваме такъв език и все се стремим поне в писмента реч да не използваме чак такива вулгаризми. Затова в стремежа си да запазя емоционалния заряд, който автора иска да ни предаде, и в същото време да бъда възпитан и книжовен, се спрях на думата “простак”.

Та, ако си имате работа с истински простак, а още повече, ако ви е шеф, най-добре е да напуснете веднага, съветва Сътън. Разбира се, това не винаги е възможно, тъй като не всички професии предлагат такова изобилие от оферти за работа, както е при софтуерните разработчици например, а понякога човек намира други привлекателни фактори в работата, с които не е лесно да се раздели.

За хората, които не могат да изпълнят горния съвет, ето още 7 възможности, които Боб Сътън ни предлага:

1. Започнете с любезна конфронтация. Някои хора на са простаци по природа, а просто не осъзнават, че с постъпките си са ви накарали да се почувствате унизени и подценени. Други пък нарочно се заяждат, но могат да спрат, ако им дадете цивилизован, но категоричен отпор.

2. Ако нахалникът продължава да ви трови, ограничете контактите си с него максимално. Опитайте се да ограничите всякакви срещи с него. Използвайте писмена комуникация във всички възможни случаи. Старйте се разговорите ви да бъдат максимално кратки. Бъдете любезни, но не казвайте нищо повече, освен точно това, за което ви питат.

3. Насладете се на “малките победи”. Ако не можете да го превъзпитате, намерете малки начини да му въздействате и да нанесете ответен удар – това ще ви накара да се почувствате силен и може да откаже натрапника да се заяжда с вас.

4. Научете се да бъдете безразлични към него - не позволявайте на простака да докосва душата ви. Лесно е да се работи, когато се отнасят с теб достойно, но когато те третират като боклук, това може да нанесе дълбоки поражения на нашето емоционално здраве. Научете се да не се впрягате в думите и забележките на досадника. Създайте си защитна обвивка, която да предпазва душата ви от емоционален срив.

5. Водете си дневник на простотиите. Внимателно и точно описвайте всеки случай на простащина и неколегиално поведение. Когато дойде подходящия момент, този дневник ще се превърне във вашето най-силно оръжие срещу него.

6. Намерете други жертви и свидетели. Когато вашият шеф или колега е истински простак, много е вероятно той да се държи така и с другите. Дори и досега никой да не е вярвал на вашите думи и да не е вземал насериозно оплакванията ви, то вече за топ мениджмънта ще бъде много трудно да игнорират показанията на по-голяма група от хора и ще се наложи да вземат някакви мерки срещу него. Нещо повече, намирането на хора, които подкрепят вашата кауза, ще ви даде повече морални сили в борбата срещу простотията.

7. Заведете съдебно дело, но направете това само в краен случай. В Щатите има множество закони, защитаващи личното достойнство на служителя, такива наченки има и у нас. Въпреки това, съветът на автора е: “По-добре е да напуснете, отколкото да пострадате повече”. Адвокатите казват, че колкото повече страдате, толкова по-силна е вашата позиция и имате по-голяма вероятност да спечелите делото в съда, но в същото време ще изпитате много повече тормоз, тревоги и мъка, което може да доведе до непоправими последствия за вашето душевно здраве.

Как празнувате рожден ден в офиса и празнувате ли го въобще?

От известно време ми попадат различни материали по темата за рождения ден в офиса и реших да ви разкажа някои практики, при това не само в България, а и на други места.

1. Празнува ли се въобще?

Оказва се, че има много фирми, предимно в Щатите, където празнуването на рожден ден в офиса е категорично забранено, дори и след работно време. Смята се, че това има деморализиращ ефект и намалява продуктивността на персонала. Аз смятам, че по-скоро точно такава забрана има деморализиращ ефект. Моите лични наблюдения са, че празнуването на рождения ден има ефекта на team building и е много полезно за сплотяване на колектива. Когато има такава забрана, някои от коелгите се събират в близката кръчма и провеждат купона там, но това винаги създава усещането, че са били отритнати от фирмата, което драстично намалява тяхната лоялност към нея.

2. Кога да се празнува по отношение на работното време?

Отново американския челен опит показва, че по-честото явление при тях е, ако въобще се празнува рожден ден в офиса, това да се прави след работно време, отново от съображението да не се намалява производителността. У нас, в повечето фирми е възприет един компромисен вариант - купонът започва малко преди края на работния ден - така служителите се чувстват наградени с половин час намаление на работата, за което са благодарни на шефовете си, и могат хем да участват в купона, хем да се приберат у дома навреме.

3 . Поединично или заедно?

Интересна практика съществува в Австралия и Америка да се празнува рожден ден само веднъж в месеца. Събират се всички рожденици за този месец и организират почерпката заедно, а от фирмата и от колегите се събират пари за подаръци на всички. По този начин празнуването на рождения ден се превръща наистина в сериозно събитие за фирмата и ефективен team building, от който печелят всички. Рождениците имат по-малко разходи за ядене и пиене, защото “масрафът” е само един, а те са няколко и си поделят разходите. Фирмата печели от това, че активно участва в мероприятието и създава форма на споляване на колектива, което рефлектира в по-положително настроени към работата си служители. А всички служители знаят, че има още един ден в месеца, в който настроението е приповдигнато и работата е по-приятна.

У нас, според моите наблюдения, се практикува повече индивидуалното празнуване - всеки рожденик черпи самостоятелно, освен в редките случаи, когато има няколко човека родени на една и съща дата. Това май е по-неприятния вариант, особено ако фирмата е по-голяма и трябва да почерпиш всички. От друга страна, това създава и малко досадното задължение за всички колеги да присъстват на всички рождени дни. Може би си струва да се помисли над идеята за месечно празнуване. Аз досега не съм чувал някой да я практикува у нас.

Какво е положението при вас? Имате ли други интересни примери и случки? Много ще се радвам, ако ми отговорите на следните въпроси:

1. Обичате ли да празнувате рождените си дни в офиса или не се понасяте с колегите, камо ли да ги черпите за един толкова личен празник?
2. Разрешават ли ви шефовете да празнувате в офиса или не?
3. Кога започва купона?
4. Приготвяте ли домашни кулинарни изкушения или карате на солети и чипс?
5. Пиете ли въобще алкохол или това е забранено в офиса?
6. Организирате ли групово празнуване?

Споделете вашите отговори като коментари по-долу.

На рождениците - честито!

На всеки от нас му се е налагало да се разправя с трудни хора - вечно недоволни и несъгласни, непреклонни и агресивни. Пита се: как бихме могли да защитим позицията си без да създаваме ненужен конфликт и да трупаме негативни емоции в отношенията си?

В повечето случаи, хората, които създават споровете и конфликтите, просто искат да бъдат изслушани, да бъдат изслушани, да бъдат оценени, да бъдат обичани. С други думи: да им обърнем внимание. Те искат да се чувстват значими, но не са в състояние да се изразят конструктивно. С правилно отношение и внимателен подход към тях, е възможно да се преодолее тяхната несигурност и да се постигне взаимно разбиране.

Така твърди Stephen Hopson в блога Pick The Brain. Нещо повече, той прелага 7 стратегии, които могат да помогнат да се приключи един диспут мирно и кротко без емоционални изблици от двете страни. Ето ги и тях:

1. Запазете спокойствие. Не казвайте нищо и изчакайте бурята да отмине. Много често другият се опитва да ви провокира. В такива случаи аргументите са безсилни, защото отсрещната страна просто не иска да ги чуе. Оставете опонента да си излее първоначалния гняв и да изразходи част от натрупаната енергия. След това може да започне нормален разговор.

2. Оставете опонента да говори. Той скоро ще се измори. Понякога това е всичко, което те искат - да бъдат чути, да се почувстват значими. Всеки иска да бъде значим и важен. Просто някои хора изразяват това си желание по неправилния начин.

3. Опитайте се да се поставите на мястото на другия и да разберете неговата гледната точка. Никога не казвайте “Това не е вярно” или “Не си прав”. Опитайте се да намерите общите позиции и пробвайте да постигнете съгласие, базирано на тях.

4. Има огромна сила в думите “Да, разбирам много добре какво искаш да кажеш. Според тебе…” Това показва на човека отсреща, че го слушате. Обикновено точно това е, което те искат - да потвърдим тяхното мнение. Като се съгласявате с тях, вие постепенно смекчавате техния гняв.

5. Ако ситуацията стане направо злобна и обидна, прекратете разговора. Спокойно, но категорично кажете: “В момента си много ядосан и говориш неща, които не мислиш. Аз се отказвам да разговарям с теб. Ще продължим, когато се успокоиш.” След това напуснете стаята или помолете другия да напусне.

6. Ако вие сте сгрешили, признайте си и поемете отговорност за това. Можете да кажете: “Напълно си прав, грешката е моя и ето какво ще направя, за да я поправя.” Даже и ако вината не е във вас, дайте им предимството на съмнението: “Може и да греша, но нека да разгледаме фактите заедно.” Трудно е да спориш срещу това!

Тези думи имат невероятна сила. Те не само приемат гледната дочка на другия, но и премахват напрежението. Може да се изненадате какъв ефект може да има това впоследствие. Вашият противник може да се превърне във ваш защитник и съюзник.

7. Използвайте силата на въображението. Ако спорът ви е снякой човек, с когото общувате всекидневно (колега или шеф), опитайте се да си го представите в друга светлина - като нормално, обичащо и чувствително човешко същество. И може би само в работата има някакъв проблем, който го прави нещастен и провокира неговия гняв. Търсете доброто в противника и създайте положителна нагласа към него в себе си. Така ще намерите и по-бързо ключа към разрешаването на конфликта.

Всеки човек се е сблъсквал с трудности, с които не може да се справи сам. Какво правим тогава? Търсим помощ. Да, това би трябвало да е естествения отговор на този въпрос. Но много често се случва да не го правим. Било поради гордост, срамежливост или неопитност, ние често отхвърляме дори мисълта да потърсим помощ за своя проблем, а дълбаем, терзаем се и се мъчим, докато той стане толкова голям, че вече се налага намесата на специални екипи.

Раджеш Сети е изготвил един списък от 10 причини, поради които не търсим помощ. Той, разбира се, съвсем не е пълен, но е едно добро начало, храна за размисъл дали наистина осъзнаваме тези причини и дали те са достатъчно оправдание да не потърсим помощ.

1. Чувстваш се твърде малък, за да търсиш помощ.
2. Мислиш си, че можеш да се справиш с проблема по-добре от всеки друг.
3. Не знаеш кого да попиташ.
4. Не знаеш как да си поискаш помощ.
5. Не знаеш как да използваш помощта, която някой ти предлага.
6. Егото ти се намесва.
7. Мислиш си, че помощта е много скъпа.
8. Почти си стигнал до края. Мислиш си, че трябва само още малко да напънеш и проблемът ще се разреши.
9. Не искаш да търсиш помощ, за да не останеш длъжник някому.
10. Не знаеш, че имаш нужда от помощ.

10-те прични можете да намерите в оригинал в поста на Раджеш.

Представям ви една великолепна притча, която взех назаем от блога на Паулу Коелю. Тя е много тясно свързана с нашите колегиални взаимоотношения, начина, по който градим кариерата си и следваме съветите на нашите наставници.

Ученикът на ловеца

Един стар ловец на лисици, смятан за най-добрия в региона, решил най-сетне да се пенсионира. Събрал си багажа и решил да се отправи на юг, където климатът бил по-мек.

Но, преди още да успее да си събере нещата, го посетил един младеж.

- Бих искал да науча твоите техники - казал новодошлият. - В замяна ще поема бизнеса ти, ще купя твоето разрешително и ще ти платя за всичките ти тайни.

Старецът се съгласил. Подписали договор и той научил младежа на всичките тайни на лова на лисици. С парите, които взел, си купил красива къща на юг, където климатът бил толкова топъл, че на него нито веднъж през цялата зима, не му се наложило да събира дърва за огрев.

През пролетта, обаче, почувствал носталгия към родния си край и решил да се върне, за да се види с приятелите си. Още като пристигнал, се сблъскал с младежа, който няколко месеца по-рано му платил цяло състояние за неговите тайни.

- Е, - попитал старият ловец - как мина ловния сезон?
- Не можах да хвана нито една лисица - оплакал се младежа.

Старият човек бил изненадан и се притеснил.
- Ти изпълни ли точно моите съвети?

С наведен поглед, младият човек отговорил:
- Честно казано - не. Въобще не ги следвах. Сметнах, че твоите методи са твърде остарели и реших да открия мой, по-добър начин за ловене на лисици.