Нова работа

Държавните служби не само у нас, но и по света изпадат от време на време в еуфорията да внедряват случайно подочути практики с цел подобряване на ефективността на служителите и обслужването на клиентите. Естествено, като всяко недомислено нещо, резултатите, до които водят подобни инициативи, са трагикомични.

Една подобна история разказва Carmine Coyote в своя блог Slow Leadership. Историята се случва в Кралските данъчни служби в Англия. Там решили да подобрят ефективността на своите служители, като увеличат работната площ на бюрата. За целта на всички служители било забранено да си слагат лични вещи по бюрата, включително:

• чаши с кафе или чай
• сладкиши
• соленки, гризини и чипс

и най-важното:

• снимки на семейството и
• плюшени играчки

Продължи към пълния текст »

Понякога човек така се вдълбава в работата си, че забравя, че е човешко същество и има нужда от нормален личен живот. Подложени на постоянен стрес в работата, доста хора “прегарят”, което може да се изрази във всякакъв вид физически и психически разстройства. Наскоро ми попадна едно видео, което е много показателен пример какво може да ви се случи, ако работата ви изцеди докрай. Коментаторите на страницата на видеото в youtube спорят дали е автентично или е правено по сценарий. Наистина, има някои основания за съмнение в автентичността му, но не това е най-важното. По-важно е да ценим живота и здравето си и да умеем да намираме баланса между работата и личния живот.

Затова, един съвет от мен: ако работата ви мъчи и изсмуква жизнените ви сили, не се затваряйте в себе си, а излезте с колеги или с приятели на по бира, споделете проблемите си с тях и ще видите как ще се отпуснете и ще се почувствате отново човек. Ако това не действа, ако не можете да понасяте колегите си да ги гледате, камо ли да пиете с тях, значи нещата са много зле и единственото решение е да си потърсите друга работа. Направете го преди да “изгорите” и да станете като героя на този клип. Тогава може и да е твърде късно.

Ето го и самото видео:

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Коя фирма е достойна за уважение? Коя компания можем да наречем “велика”?

Колегата-блогър Pawel Brodzinski ни подсказва как бихме могли да отговорим на тези фундаментални въпроси, като ни задава серия от по-прости въпроси, на които всеки от нас би могъл да отговори (моят превод е доста свободен, по-скоро интерпретация на оригиналните му въпроси):

• Харесвате ли хората, с които работите?
• Можете ли да разчитате на тях за помощ, ако се наложи?
• Ще получите ли подкрепа от ръководството, ако поискате да смените позицията си (или отдела) във фирмата?
• Чувствате ли се удобно да споделяте своите професионални проблеми с вашите началници?
• Те изслушват ли ви?
• Когато вашият шеф направи грешка, извинява ли се?
• Хората, които ви интервюираха, когато кандидатствахте, бяха ли напълно искрени с вас?
• Чувствате ли духа на фирмата като “мускетарски” - един за всички и всички за един?
• Успяха ли най-досадните неща във фирмата да се променят през последната година?
• Бихте ли препоръчали (искрено) на ваши приятели да дойдат на работа във вашата фирма?

Ако отговорите на повечето въпроси с “да”, значи имате късмета да работите във велика компания, казва Павел. Честно да си призная, въпреки че съм работил на много места, не мога за никоя от фирмите, в които съм бил, да отговоря с “да” на всички въпроси. А за много от тях, даже и на половината въпроси не мога да дам положителен отговор. Дали фирмите у нас са скапани или просто аз съм имал лош късмет?

Как е при вас? Работите ли във велика фирма?

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

С този проблем съм се сблъсквал не един път и доста съм умувал над него. Наскоро попаднах на един пост в блога Predictably Irrational и реших да споделя мислите си публично. Вече съм писал по темата за парите като мотивационен фактор в блога PM Stories (на английски), но този път мисля, че проблемът е повече въпрос на култура (индивидуална и национална), отколкото управленски и затова публикувах моите съображения в моя личен блог на английски Stop and Think! Прочетете ги там, а после можем да коментираме и тук.

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Ако по-често посещавате сайтовете за работа, не може да не ви е направило впечатление, че има обяви, които висят там с месеци, а може би и с години. Логично е човек да се запита: Защо тези фирми не спират да си търсят нови служители? Няма ли да са по-ефективни ако си вършат работата, вместо постоянно да търсят хора? След известен размисъл стигнах до следните няколко възможни отговора:

1. Липса на кадри, притежаващи необходимите умения.

Ако се занимавате с ядрена физика или изстрелване на космически кораби, трудно ще си намерите служители по простата причина, че такива специалисти наистина са рядкост. Въпреки това, много е тъпо да оставите една обява да виси някъде в интернет с месеци и да чакате нещо да се случи. По-разумно е да се преосмисли политиката на търсене на кадри и да се предприемат конкретни стъпки. Например:

• Търсене на кандидати от по-широк регион (например от цялата страна или дори от целия свят).
• Във връзка с горното - да се предложат възможности за подпомагане на преместването или за дистанционна работа.
• Ако все пак идеалният кандидат не съществува - създайте си го! Предложете програма за обучение и наемете хора, които не притежават нужните знания, но имат желанието да ги научат.

2. Ненужно високи изисквания.

Ако в първия случай високите изисквания са продиктувани от естеството на работата, то много по-чести са случаите, в които работодателите не са много наясно какво точно искат от потенциалните кандидати и поради това наблъскват в обявата всички възможни изисквания, които някъде са срещнали в пресата, в интернет или в обявите на другите фирми. В резултат се получава такъв бъркоч от изисквания, които и Супермен не би могъл да изпълни. Пример - Ако шофьорите ги наемаха на работа както програмистите.

Съвет към кандидатите: ако попаднете на такава обява, по-добре не кандидатствайте. Работодателят не знае какво иска, така че каквото и да направите, както и да работите, няма да е доволен. Не си хабете усилията. Потърсете си друга фирма.

Съвет към работодателите: Преди да пуснете една обява и да забравите да я свалите, помислете:

• За какво точно ви трябва нов човек?
• Какви са минималните изисквания, на които трябва да отговаря?
• В каква посока може да се развива във фирмата и с какво мога да го мотивирам?

И напишете това в обявата. Ще видите, че ще намерите точните хора.

Продължи към пълния текст »

Вече съм писал няколко пъти за практиката да се следят служителите на запад и у нас, но попаднах на нова информация, която отново ме наведе на разсъждения по темата.

Randy Nichols разказва в своя блог за едно изследване, проведено от American Management Association измежду 526 мениджъри в САЩ, което показва, че повечето американски мениджъри шпионират своите подчинени под една или друга форма.

Цели 76% са си признали, че следят кои уебсайтове посещават техните служители, а 50% от анкетираните преглеждат файловете от компютрите на подчинените си. Немалка част от фирмените ръководители използват и по-специална шпионска техника като безжични камери за наблюдение, GPS системи и софтуер за регистриране на натиснатите клавиши по клавиатурата.

Интересен е коментарът на автора, че повечето от тези прийоми са напълно законни в Щатите. Единственото изискване е да не те снимат там, където се преобличаш, но при тази шпиономания, едва ли има гаранция, че не те снимат и в тоалетната, така че най-добре е да ходите и там с по-дълги дрехи, които да ви покриват задника, докато изпълнявате физиологичните си нужди

Освен това, задължение на работодателя било да ви уведоми, че всички ваши действия могат да бъдат заснети и използвани срещу вас в съда, ако шефът реши да ви съди за нелоялно поведение. You have the right to remain silent - нали се сещате?

Продължи към пълния текст »

Както предполагам знаете, отпуската, която се разрешава в САЩ е до 2 седмици и не е платена. Някои твърдят, че това е така само за новопостъпили, но аз познавам хора, които дори след 5-6 години служба пак не могат да се изкопчат повече от двете полагаеми седмици. При това там няма закон, регламентиращ размера на отпуската, а е просто правило, установило се в практиката. Това пък е довело и до създаването на организация, бореща се увеличаване на почивните дни.

Наскоро, обаче, попаднах на една статия, която ме впечатли повече с тона си и с отношението си към проблема. В нея се казва:

Американците са по-заети от всякога и днес времето е тяхното най-ценно притежание. Хората имат нужда от повече време, за да управляват своя живот. Фирмите трябва да разберат, че ако предложат повече отпуска или по-гъвкаво работно време, за да помогнат на служителите си да си организират живота по-добре, може би тогава те няма да искат да напуснат.

Продължи към пълния текст »

Вчера една колежка ми изпрати линк към една статия в блога на Кариери.бг: Служителите напускат мениджъри, а не компании. Понеже следя редовно този блог, най-вероятно съм я видял и съм я подминал поради твърде тривиалното заглавие. Не случайно част от коментарите гласят: “Браво! Открихте топлата вода!”

Интересното е, че все пак темата се оказа интересна за много хора и под статията се появиха доста коментари, при това много емоционални. Това ме накара да я прочета отново и да поразсъждавам над нея.

Основната новина е, че някъде на запад било проведено някакво проучване, в резултат на което било установено, че много хора си харесвали фирмите, в които работят, но причината да напуснат била неразбирателство с шефовете. В онова изследване не са интервюирали българи, но не е трудно да се досетим, че много голяма част от нас ще се съгласят с това твърдение. В крайна сметка, има ли българин, който да си обича шефа? Нали всички шефове са глупаци, парашутисти и шуро-баджанаци и единствения смисъл на тяхното съществуване е те “да взимат едни кинти”, а ние да ги мразим и тайно да ги псуваме под сурдинка!

Продължи към пълния текст »

В някои фирми, особено в технологичните, където се работи по много, под стрес и за много пари, се създава нагласата, че е нередно и неморално да излизаш в болнични и е често срещано явление да видите кихащи и подсмърчащи хора по бюрата и по коридорите.

За мен това да насилваш хората да работят когато са очевидно болни, е дълбоко погрешно. Не само, че личната продуктивност на човека, който се чувства зле, е паднала почти до нулата, но той се превръща и в ходеща зараза за всички останали колеги. Не след дълго се оказва, че в офиса се е разразила мини-епидемия, в резултат на която болните вече се превръщат в мнозинство.

Много по-разумно е болният човек да остави работата си за няколко дни и да се прибере вкъщи, където да се отдаде на почивка и активно лечение, за да може да се върне обратно на работа със свежи сили и без опасност за околните.

Продължи към пълния текст »

Ако работата ви е свързана с писане и получаване на електронна поща, може да се изкушите да я ползвате и за лични цели, най-вече поради удобството да не сменяш акаунти или имейл софтуер.

Е, против това има няколко класически аргумента.

Първо, по-практично е личните ви приятели и роднини да знаят личния ви адрес, така че ако напуснете работа, да не загубите връзка.

Второ, не е етично да ползваш служебен адрес при неслужебна кореспонденция. Особено пък ако кандидатстваш за друга работа.

Продължи към пълния текст »