Нова работа

Държавните служби не само у нас, но и по света изпадат от време на време в еуфорията да внедряват случайно подочути практики с цел подобряване на ефективността на служителите и обслужването на клиентите. Естествено, като всяко недомислено нещо, резултатите, до които водят подобни инициативи, са трагикомични.

Една подобна история разказва Carmine Coyote в своя блог Slow Leadership. Историята се случва в Кралските данъчни служби в Англия. Там решили да подобрят ефективността на своите служители, като увеличат работната площ на бюрата. За целта на всички служители било забранено да си слагат лични вещи по бюрата, включително:

• чаши с кафе или чай
• сладкиши
• соленки, гризини и чипс

и най-важното:

• снимки на семейството и
• плюшени играчки

Продължи към пълния текст »

С този проблем съм се сблъсквал не един път и доста съм умувал над него. Наскоро попаднах на един пост в блога Predictably Irrational и реших да споделя мислите си публично. Вече съм писал по темата за парите като мотивационен фактор в блога PM Stories (на английски), но този път мисля, че проблемът е повече въпрос на култура (индивидуална и национална), отколкото управленски и затова публикувах моите съображения в моя личен блог на английски Stop and Think! Прочетете ги там, а после можем да коментираме и тук.

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Ако по-често посещавате сайтовете за работа, не може да не ви е направило впечатление, че има обяви, които висят там с месеци, а може би и с години. Логично е човек да се запита: Защо тези фирми не спират да си търсят нови служители? Няма ли да са по-ефективни ако си вършат работата, вместо постоянно да търсят хора? След известен размисъл стигнах до следните няколко възможни отговора:

1. Липса на кадри, притежаващи необходимите умения.

Ако се занимавате с ядрена физика или изстрелване на космически кораби, трудно ще си намерите служители по простата причина, че такива специалисти наистина са рядкост. Въпреки това, много е тъпо да оставите една обява да виси някъде в интернет с месеци и да чакате нещо да се случи. По-разумно е да се преосмисли политиката на търсене на кадри и да се предприемат конкретни стъпки. Например:

• Търсене на кандидати от по-широк регион (например от цялата страна или дори от целия свят).
• Във връзка с горното - да се предложат възможности за подпомагане на преместването или за дистанционна работа.
• Ако все пак идеалният кандидат не съществува - създайте си го! Предложете програма за обучение и наемете хора, които не притежават нужните знания, но имат желанието да ги научат.

2. Ненужно високи изисквания.

Ако в първия случай високите изисквания са продиктувани от естеството на работата, то много по-чести са случаите, в които работодателите не са много наясно какво точно искат от потенциалните кандидати и поради това наблъскват в обявата всички възможни изисквания, които някъде са срещнали в пресата, в интернет или в обявите на другите фирми. В резултат се получава такъв бъркоч от изисквания, които и Супермен не би могъл да изпълни. Пример - Ако шофьорите ги наемаха на работа както програмистите.

Съвет към кандидатите: ако попаднете на такава обява, по-добре не кандидатствайте. Работодателят не знае какво иска, така че каквото и да направите, както и да работите, няма да е доволен. Не си хабете усилията. Потърсете си друга фирма.

Съвет към работодателите: Преди да пуснете една обява и да забравите да я свалите, помислете:

• За какво точно ви трябва нов човек?
• Какви са минималните изисквания, на които трябва да отговаря?
• В каква посока може да се развива във фирмата и с какво мога да го мотивирам?

И напишете това в обявата. Ще видите, че ще намерите точните хора.

Продължи към пълния текст »

Мотивацията не е нищо друго освен това да намериш начин да накараш другите хора да свършат това, което искаш. В много случаи това е нещото, за което те получават заплата. И тук няма нищо мистериозно - хората работят това, което чувстват, че трябва  да свършат, така, както са го разбрали. Те работят с ентусиазъм само онова, което има значение за тях. Тоест, ако не са разбрали правилно какво се иска от тях или за тях това няма особен смисъл, тогава или няма въобще да си свършат работата, или няма да я вършат с ентусиазъм.

Това твърди Carmine Coyote в своя блог Slow Leadership и аз напълно споделям тази позиция. Да мотивираш някого не е просто поредното мениджмънт клише - напротив! - клишетата (buzzwords) не помагат въобще. Думата “мотивация” е едно от тях. Ако искаш да накараш някого да свърши определен работа, не се мъчи да го мотивираш, казва Carmine, защото тази дума е объркваща, а си задай следните въпроси:

• Как да въздействаш?
• Как да убедиш?
• Как да внушиш?
• Как да окуражиш?
• Как да поискаш?
• Как да обясниш?

Всичко това е мотивация. И първата и най-важна стъпка към това да накараш някого да свърши нещо, е да бъдеш пределно ясен. Втората е това, което искаш, да има някакво значение и смисъл за тях.

Продължи към пълния текст »

Вчера, в блога Спри и помисли! публикувах една статия, озаглавена Липсата на доверие и синдромът на малкия началник. В нея споделям своето виждане за силата на доверието като мотивационен фактор и обратно - силата на недоверието като фактор, който създава стрес и напрежение, разбива мотивацията и свежда производителността до нула.

Надявам се, че тези, които упражняват мениджърски функции, ще намерят нещо полезно за себе си, а всички останали могат да открият своя собствен шеф, страдащ от синдрома на малкия началник, който се опитва да вземе всичко в свои ръце и да контролира всеки един процес във фирмата. В крайна сметка, от многото дини, които е взел под една мишница, всички падат на земята.

Надявам се статията да ви хареса. Ако имате свое мнение по въпроса, можете да коментирате и тук.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Съвременните мениджъри страдат от един сериозен проблем, при това масово - не умеят да изкажат похвала на подчинените си за добре свършена работа. Дали защото вярват в едновремешния образ на началника - студен и недостъпен - или се страхуват, че показвайки благосклонност към някого, това ще се изтълкува като фаворизиране - не знам. Факт е, обаче, че добрата дума се чува рядко от устата на шефа и това е вече проблем.

Нуждата от оценка на работата е основен мотивационен фактор в психиката на всеки човек. Всеки служител иска да знае дали неговата дейност се приема добре от началството и ако греши - да му бъде посочен правилния път. Често се случва мениджъри да приемат ролята на “лошото ченге” и постоянно критикуват своите подчинени, за да ги държат в напрежение и да ги мотивират (насилствено) да се стремят към по-високи резултати. За съжаление, практиката показва, че политиката на тоягата без моркова не е особено ефективна.

В резултат на такова поведение, служителят може да започне да се отнася по-агресивно към работата си, опитвайки се да докаже на шефа, че не е прав в критичната си оценка, но този напън има краткотраен ефект. В момента, в който човекът разбере, че независимо от усилията, които полага, неговият ръководител няма да промени критичното си отношение и никога няма да бъде задоволен, тогава се появява дълбокото разочарование, което може да премине в още по-сила агресия, този път насочена към самия шеф или в апатия и безразличие. И в двата случая, всички губят.

Продължи към пълния текст »

Сигурен съм, че почти всеки е имал моменти, в които въпреки желанието и старанието, което влагаме в работата, колегите и шефовете не ни обръщат достатъчно внимание или съвсем откровено си ни игнорират. Безразличието е може би най-силния фактор за убиване на мотивацията - неговото въздействие е много по-депресиращо дори от негативното отношение, което лесно може да бъде превърнато в мотивация за себедоказване. Липсата на отношение, обаче, може да скърши и най-оптимистичната ви нагласа.

Къде е причината за безразличието на другите? Защо ни игнорират? Много често, изпадайки в подобна ситуация, сме склонни да търсим вината в другите. Истината е, че в много случаи причините да не ни обръщат внимание са коренят изцяло в нашето поведение. Ето един списък, който малко грубичко насочва погледа ни към самите нас и ни предлага обяснения защо сами сме си виновни за това, че ни игнорират. Благодарности на Scott Berkun за него.

Продължи към пълния текст »

Работохоликът живее в постоянен страх. Страхът е неговата мотивация за работа, а доброто служебно досие е най-добрата защита.

Така казва Сет Годин в поредния си бисер, публикуван в неговия блог. Новото време, обаче създава нови професии и нови работници, които се мотивират от страстта си към работата и от чисто любопитство.

Страстният служител не идва на работа, защото се страхува от неприятности, а защото гледа на работата като на хоби. Служителят, мотивиран от желанието и страстта, пише в своя блог даже през отпуската си, защото да споделиш точно тази своя мисъл и да видиш реакциите на своите читатели е много по-забавно, отколкото да прекараш още един час легнал на плажа. Запаленият служител може да почовърка дизайна на сайта си след вечеря, защото това е много по-интересно отколкото да зяпаш телевизора.

Разбира се, трудно е да си представим някой, който се кефи на това да копае въглища или да жули мръсни чинии, но новото време дава за много хора възможността работата да бъде това, което най-много обичат да правят. Да умееш да създадеш такава работа е гениално, защото хората ще идват да работят за удоволствие. Да можеш да си намериш такава работа за себе си е истински късмет.

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл

Срядата е може би най-досадния ден в седмицата. Особено за хората, за които работата е тежест, с която трябва да се борят всеки ден. Средата на седмицата. Минали са цели два тежки дни, а краят й е още далече. Обзема те отчаяние и бойния ти дух достига своето най-ниско равнище.

Поради това ми се видя добра идея да създам рубрика за забавни, хумористични и дори малко цинични постове, които да публикувам в сряда. Само че не мога да й измисля добро заглавие. Спрял съм се на няколко варианта, но нито един от тях не ме грабва. Например: “Хумор в сряда” (това вече го използвах в заглавието), “Среден хумор” (?!), “Весела сряда”, “Черна сряда” (той служебният хумор си е черен). Ако някой може да даде по-добро предложение, ще се радвам да го чуя. Въпросът за заглавието остава отворен.

Та, каква е темата днес?

Темата е книгата на K.P. Springfield The Five Habbits of Highly Successful Slackers (5-те навика на много успешните скатавки). Авторът въвежда думата “slacker”, което в речника го превеждат като “кръшкач” или “лентяй”, но аз реших, че най-удачно е да се използва красивата българска дума “скатавка”, защото тя най-добре пасва на този тип хора - тези, които избягват да вършат каквато и да е служебна работа докато са на работа.

Авторът споделя как е стигнал до върховното прозрение да напише тази книга. Един от факторите бил разговор с баща му, който го попитал как върви работата и К.Р. отговорил, че всичко е ОК - вече е успял да завърши първия си филмов сценарий само за два месеца. Баща му изпаднал в недоумение:

- Кога успя да намериш време?
А синът му отговорил:
- Тате, аз имам по 9 часа на ден работно време.
- Да де, ама нали работиш като продавач на софтуер, а не като сценарист?!

Продължи към пълния текст »