Щастлив съм от това, с което съдбата ме е дарила, ни НИКОГА не съм казвал, че е за сметка на чуждото страдание. Жалко, че Вашето страдание изкривява преценките Ви и Ви кара да се нахвърляте толкова злобно срещу мен.

Мислех дори, че бих могъл да Ви помогна по някакъв начин, но след пожеланието да бъда осакатен, мисля, че имате сериозен духовен проблем, който едва ли бих могъл аз да разреша.

Като цяло си прав “че човек се намира под непрестанното влияние на обстоятелства и сили, които не може да контролира, но пък има и способността да се надига над обстоятелствата”, но действието на двата фактора не равно по сила, затова и съдбите на хората са различни. Ако съдбата те е поставила в безизходна ситуация, когато нищо не зависи от теб, на 100 парчета да се разкъсаш, не може да я промениш. Съдбата е решила моето дете да е болно и бих му преляла квърта си, ако това можеше да помогне. Не мързелът, както пише Майк е в основата, като презумпция, на голяма част от хората, които не могат да си намерят работа.
Острани, ако ти самият си добре, винаги е лесно да разсъждаваш “позитивно” и да критикуваш другите, на които щастието не се е усмихнало.
Вместо да благодариш за късмета, който имаш.
Най-гадното е, че българинът най-много от всички обича да критикува другите.
Почакай, ако тебе те блъсне трамвай и ти пререже краката или ръцете например и тогава започни да си търсиш нова работа, Майк. И се опитай да си издържаш семейството.
Ясно е, че всички не можем да сме щастливи, да имаме хубава работа, да сме здрави и т.н.
Но нека тези, които имат всички тези благини, да не обвиняват останалите, а да благодарят на Господ или на съдбата за това, което им е дала.
Не вярвам някой да може да каже – аз сам, абсолйтно и съвсем сам постигнах цялото си щастие – не съм болен, имам пари, работа и пр.

И последно, пак към Андрей – прав си за “необходимостта от подмяна на ценностите ни с по-автентично християнски такива ”
Ако Майк се чувства добре, когато някой друг е зле и смята, че този, другият, сам си е виновен, просто поне да спре да пише. Другите думи за това са самодоволство и издевателство.

Благодаря за статията! Много лесно мога да се отъждествя с твоето отношение към мързеливците в България. Познавам много хора, които считам именно за такива. Достатъчно често ми се е случвало обаче, да се сблъскам с нечия съдба по-отблизо и да установя, че не съм виждал цялата картина. Преди години един приятел ми каза: “Действителността си е все една и съща, но изглежда по много различни начини в зависимост от това къде и на какъв стол седиш.” Прав е. Аз лично не знам какво е да се родиш в среда (град, семейство, приятели, икономическо положение и т.н.), която само те подтиска, а не ти дава никаква основа за надежда или стремежи.

Вярно е, че всеки човек притежава някаква възможност да прави избори и да влияе на съдбата си, но тази възможност въобще не е абсолют. Твоето убеждение: “Вярвам, обаче, че всеки сам си кове съдбата” е точно това, изявление на вяра. Това е презумпция, която си приел за отправна точка. Тя обаче в никакъв случай не е самоочевидна, нито пък доказуема. Имат основание онези, които твърдят, че в значителна степен съдбата на човека се определя или повлиява от обстоятелства, които не подлежат на негов контрол. Доведено до крайност това твърдение е чист детерминизъм, който е не по-малко абсурден от догмата за самоопределеността. Струва ми се, че най-близо до реалността ще бъде да приемем и двете: че човек се намира под непрестанното влияние на обстоятелства и сили, които не може да контролира, но пък има и способността да се надига над обстоятелствата и да извършва героични подвизи. (Може би и ти спадаш към тези герои, само ти знаеш…)

Отвъд философските размишления обаче, според мен по-значителна част от непродуктивността ни като народ се дължи на културни фактори, които са хем наследство от предишните поколения, хем постоянно влошавани от всяко следващо такова. Не са малко онези, с които напоследък коментираме, че българите работят по съвсем различен начин, когато са в цивилизована среда като Англия, Германия или САЩ например. Има нещо в средата и взаимоотношенията ни тук, което постоянно те смазва. Казвам го, въпреки че живея тук и се възприемам като относително преуспяващ.

Според мен решението основно се крие в необходимостта от подмяна на ценностите ни с по-автентично християнски такива (било то първоначално православните, католически или протестантски такива), но това е съвсем друг разговор.

Не казвам, че трябва да си траеш, когато те мачкат, но от хленченето също няма полза.

Не разбирам какво те обижда в моите думи. Ясно е, че на данните не може да се разчита на 100%, но все пак дават някаква насока. Разбирам, че за половината от онези 1.6 милиона, които не работят, има разумно обяснение – или учат, или гледат малки деца или болен член на семейството. За другата половина, обаче, няма никакво обяснение.

Не наричам всички българи “мързеливци”, но определено една голяма част от нашия народ са си точно такива.

Успокой топката. Влагаш прекалено много емоция в коментарите си и диалогът се изражда в кавга, което въобще не е било целта на тази публикация.

После, що за изречение е това: “Всеки има правото да бъде нещастен, да живее мизерно и да се оплаква. Въпрос на личен избор.”?! Не, често не е въпрос на личен избор. Много често човек просто няма избор. Примери ли искаш? Много дълго ще стане. Просто прочети поста преди твоя за конкретен пример, но мога да ти дам и още. Хубаво звучи това “всеки сам кове съдбата си”, само дето не винаги е вярно. Да, сигурно е достойно да търпиш стоически и да не смееш да си отвориш устата, за да не се окажеш в категорията на “хленчещите мързеливци”, но защо да го правиш? Само щото някой, който не е запознат с личните ти проблеми, ти е сложил етикетче?

Истината е, че както каза дамата преди мен, животът е частен случай. Не знаеш как са се стекли събитията за отделните хора, не знаеш какви са съдбите им, не знаеш какво е било миналото им, не знаеш нищо. Не знаеш дали човекът, за когото говориш, не е вдовица с дете-инвалид, която се чуди как да намери пари за лечението на детето си. дали не е мъж на петдесет години от фалирало предприятие, който го вземат на работа само като нощен пазач въпреки образованието му, защото тези, които предлагат работа, търсят млад и динамичен екип, а не се интересуват толкова от опита. Просто заключваш с лека ръка “нещастници”. Да, сигурно има и такива, които цял ден лежат под крушата и чакат Господ да им проговори. Те ли са основният процент в оня милион и шестотин хиляди, как мислиш? Какъв процент например се заема от хора над 45-годишна възраст, които са загубили предишната си работа, а на нова не ги вземат поради възрастта? Какъв е процентът на хората, които не живеят в бизнес-центровете на страната и са принудени да си търсят работа в т.нар. “провинция”? Ти казваш, че ситуация, при която всички пътници ще скокнат е нереална, но даваш съвет на всички, които не са случили на работа, да направят като теб. Значи даваш напразни съвети, така излиза. Просто щото наистина е нереално всички внезапно да се преместят в столицата и да отпочнат частен бизнес. И наистина ли вярваш, че в цивилизования свят всички са безумно инициативни предприемачи, невероятно работливи мравчици, които кротко си кютат и не надигат глас, а само работят в собствения си бизнес? Вярваш ли го?

В крайна сметка ти използваш данните от някакво доста странно… проучване ли е, що ли, и на тяхна база генерализираш. Изобщо не желаеш да приемеш, че тези, дето ги описваш, не са 99,99% от прословутия милион и шестотин хиляди. Продължаваш да не отчиташ учениците, домакините и хората, които работят в сивия сектор и на практика не се водят никъде. Смяташ ги за пренебрежимо малко? Недей, не са малко, повярвай. Особено тези, дето не са на трудов договор и разчитат на голо обещание. Особено в “провинцията” такива са ужасно много. И ще станат по-много, ако просто последват съвета ти и кротко замлъкнат.

Лек ден.

@Марфа: последният ти коментар ме подсети за следната аналогия: често се случва в градския транспорт в София да заседне един автобус в задръстване, да дойде пътник при шофьора и да го помоли да отвори вратите, за да слезе и да продължи пеша, вместо да си губи времето в задръстването. Шофьорите винаги отговарят по един и същи начин: А какво ще стане ако всеки пътник поиска да слиза и да се качва където му падне? И, естествено, не отварят вратите.

Всъщност, ситуация, в която всички пътници ще скокнат да слизат, е нереална и едва ли ще стане в действителност. Това е просто оправдание за шофьора да откаже да помогне на човека.

Та и твоят пример е подобен. Според мен ти влагаш повече емоция от мен.

Всеки има правото да бъде нещастен, да живее мизерно и да се оплаква. Това е въпрос на личен избор. Но според мен е по-добре да направиш нещо, за да промениш живота си към по-добро.

Съгласен съм с госпожата преди мен, че всеки живот е частен случай. Но човек не бива да изпада в отчаяние и да се обезкуражава. Винаги има изход, но човек трябва да е упорит, настойчив и да не се предава, за да го намери.