Нова работа

Отдавна не съм публикувал вицове в петъчния ден и затова ви предлагам една малка доза хумор в края на работната седмица:

- А това е моята последна реалистична картина, казва се “Държавни служители на работа”.
- Но нея се вижда, че само седят и пушат.
- Казах, че е реалистична картина.

***

Нов шеф пита подчинен:
- Колко човека работят в този отдел?
- Около половината.

***

Шеф пита новата си секретарка:
- В предишната работа да сте срещали нещо страшно?
- Не, защо питате?
- Забелязвам, че много се плашите от работата.

Продължи към пълния текст »

Старо правило е, че за интервю трябва да се облечеш добре. Или, казано по-друг начин, малко над очакванията на интервюиращия. Какво ще рече това? Ами, ако във фирмата всички ходят неглиже - по тениски и дънки - един панталон, неофициална риза и обувки са подходящо облекло. Ако, обаче, във фирмата има политика за официално облекло, то тогава костюмът за вас е задължителен.

Защо е нужно това? Ами, старите хора отдавна са го казали: “По дрехите посрещат”. Много хора по дрехите и изпращат, и след първия поглед въобще не си правят труда да ви слушат. Сериозното разминаване в облеклото е сигнал за разминаване в мисловната нагласа и в ценностите, ако щете. И рязко намалява шансовете ви за наемане на тази позиция. Ако фирмата има “dress code” и държи на официалното облекло, а вие се явите по изсухлени дънки, веднага ще създадете впечатление на несериозник. Има го и обратния момент: ако хората във фирмата се обличат съвсем свободно (виждал съм фирми, в които се работи по къси гащи и по джапанки!), а вие се явите с костюм, ще ви вземат за сухар и за надувко.

Продължи към пълния текст »

С този проблем съм се сблъсквал не един път и доста съм умувал над него. Наскоро попаднах на един пост в блога Predictably Irrational и реших да споделя мислите си публично. Вече съм писал по темата за парите като мотивационен фактор в блога PM Stories (на английски), но този път мисля, че проблемът е повече въпрос на култура (индивидуална и национална), отколкото управленски и затова публикувах моите съображения в моя личен блог на английски Stop and Think! Прочетете ги там, а после можем да коментираме и тук.

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.

Любимият въпрос на всички интервюиращи. Въпросът, с който искат да разбият вашето спокойствие и да ви подложат на стрес. Въпросът, който почти никога няма правилен отговор, тъй като неговата основна цел е да ви злепостави, да даде на интервюиращия коз срещу самите вас.

Коя е всъщност най-голямата ви слабост?

Можете ли да си позволите да бъдете напълно искрени? И да отговорите, че сте перфекционист? Тогава интервюиращия би запитал: “А защо това да е слабост?” и вие леко запъвайки се да споделите историята на последния ви проект, за който вие сте носили най-голямата отговорност, но поради задълбаване в детайлите сте изпуснали “голямата картина” и някак си проектът е просрочил всички срокове и надхвърлил определения му бюджет. Мислите ли, че имате шансове да ви вземат на работа след такъв отговор?

Има ли изобщо правилен отговор на този въпрос?

Miriam Salpeter ни предлага един хитър подход в блога Secrets of the job hunt, който може да ни свърши чудесна работа. Един трик, с който подвеждаме интервюиращия в друга посока. Може да не изглежда много честно, но на на такъв въпрос - такъв отговор!

Продължи към пълния текст »

Ако по-често посещавате сайтовете за работа, не може да не ви е направило впечатление, че има обяви, които висят там с месеци, а може би и с години. Логично е човек да се запита: Защо тези фирми не спират да си търсят нови служители? Няма ли да са по-ефективни ако си вършат работата, вместо постоянно да търсят хора? След известен размисъл стигнах до следните няколко възможни отговора:

1. Липса на кадри, притежаващи необходимите умения.

Ако се занимавате с ядрена физика или изстрелване на космически кораби, трудно ще си намерите служители по простата причина, че такива специалисти наистина са рядкост. Въпреки това, много е тъпо да оставите една обява да виси някъде в интернет с месеци и да чакате нещо да се случи. По-разумно е да се преосмисли политиката на търсене на кадри и да се предприемат конкретни стъпки. Например:

• Търсене на кандидати от по-широк регион (например от цялата страна или дори от целия свят).
• Във връзка с горното - да се предложат възможности за подпомагане на преместването или за дистанционна работа.
• Ако все пак идеалният кандидат не съществува - създайте си го! Предложете програма за обучение и наемете хора, които не притежават нужните знания, но имат желанието да ги научат.

2. Ненужно високи изисквания.

Ако в първия случай високите изисквания са продиктувани от естеството на работата, то много по-чести са случаите, в които работодателите не са много наясно какво точно искат от потенциалните кандидати и поради това наблъскват в обявата всички възможни изисквания, които някъде са срещнали в пресата, в интернет или в обявите на другите фирми. В резултат се получава такъв бъркоч от изисквания, които и Супермен не би могъл да изпълни. Пример - Ако шофьорите ги наемаха на работа както програмистите.

Съвет към кандидатите: ако попаднете на такава обява, по-добре не кандидатствайте. Работодателят не знае какво иска, така че каквото и да направите, както и да работите, няма да е доволен. Не си хабете усилията. Потърсете си друга фирма.

Съвет към работодателите: Преди да пуснете една обява и да забравите да я свалите, помислете:

• За какво точно ви трябва нов човек?
• Какви са минималните изисквания, на които трябва да отговаря?
• В каква посока може да се развива във фирмата и с какво мога да го мотивирам?

И напишете това в обявата. Ще видите, че ще намерите точните хора.

Продължи към пълния текст »

Вече съм писал няколко пъти за практиката да се следят служителите на запад и у нас, но попаднах на нова информация, която отново ме наведе на разсъждения по темата.

Randy Nichols разказва в своя блог за едно изследване, проведено от American Management Association измежду 526 мениджъри в САЩ, което показва, че повечето американски мениджъри шпионират своите подчинени под една или друга форма.

Цели 76% са си признали, че следят кои уебсайтове посещават техните служители, а 50% от анкетираните преглеждат файловете от компютрите на подчинените си. Немалка част от фирмените ръководители използват и по-специална шпионска техника като безжични камери за наблюдение, GPS системи и софтуер за регистриране на натиснатите клавиши по клавиатурата.

Интересен е коментарът на автора, че повечето от тези прийоми са напълно законни в Щатите. Единственото изискване е да не те снимат там, където се преобличаш, но при тази шпиономания, едва ли има гаранция, че не те снимат и в тоалетната, така че най-добре е да ходите и там с по-дълги дрехи, които да ви покриват задника, докато изпълнявате физиологичните си нужди

Освен това, задължение на работодателя било да ви уведоми, че всички ваши действия могат да бъдат заснети и използвани срещу вас в съда, ако шефът реши да ви съди за нелоялно поведение. You have the right to remain silent - нали се сещате?

Продължи към пълния текст »

Заглавието е малко измамно. Всъщност не става въпрос за малките миловидни животинки, а за хора. Случвало ли ви се е да работите с колеги, които се трудят усърдно и продължително, но тяхната работа да не дава никакъв резултат или плодът от техния труд да е напълно безполезен за вашата фирма?

Както малка мишка или хамстер, такива хора полагат неимоверни усилия да тичат по вътрешността на едно колело, но освен изгорените калории от тичането, тяхната работа е напълно безполезна. За разлика от традиционните скатавки, с които се сблъскваме навсякъде и по всяко време (и към които на моменти спадаме и самите ние ), този тип хора влагат много усилия в работата си и не бягат от нея. Само че копаят в погрешната посока.

Дейвид Зингер ги нарича хамстери. Аз съм имал подобни колеги - да преместиш една папка от една лавица на друга за тях е велико дело. Да прочетат един документ представлява неимоверно усилие, а да го разберат - вече е истински героизъм. А в края на деня си тръгват с чувството на изпълнен служебен дълг, въпреки че нищо не са произвели и с нищо не са подпомогнали работата на екипа. Всъщност те не са лоши хора, но имат проблем с разбирането на смисъла на своите задължения. Понякога просто не разбират какво се иска от тях, а друг път осъзнават, че това не е по силите им и се насочват към нещо странично.

Питам се дали такива хора се срещат често. Вие имате ли такива хора във вашата фирма и как се справяте с тях? А замисляли сте се дали хамстерите не сте самите вие?

Гласувайте за тази статия в Svejo.net:

Ако харесвате статиите в този блог и се интересувате от тематиката, която разглеждаме, за да си гарантирате, че няма да изпуснете публикация, абонирайте се напълно безплатно за нашия бюлетин чрез RSS feed или по имейл.