Нова работа

Сет Годин наскоро публикува два кратки поста, посветени на отровните служители и отровните шефове. Съгласявайки се с него, че съществуването на отровни случители, е главно грешка на мениджмънта, си мисля, че понякога те просто не знаят, че имат в екипа си “отровни служители”. Общувайки с подчинените си от дистанцията на позицията си във фирмената йерархия, те не могат да разберат, че атмосферата в офиса е станала отровна. В този смисъл, към съветите, които дава Сет на мениджърите, бих добавил още един: Бъдете по-близо до своите служители и се опитайте да почувствате атмосферата, в която те работят. Това ще ви помогне да раберете техните взаимоотношения по-добре.

За съжаление, ако имате “отровен шеф” Сет не дава съвет какво да правим. Аз също не мога да ви дам такъв. В моя професионален стаж съм попадал на шеф, който може да се нарече “отровен”, само веднъж и той наистина беше неприятен човек. Хората не се радваха да общуват с него с изключение на шепа мениджъри, които бяха и съдружници във фирмата. Повечето служители идваха и си отиваха за период от 6 до 12 месеца. Тогава (а и сега) имаше голямо текучество във фирмата. Аз не можах да намеря начин да общувам с него, така че без да правя изключение от масовата практика, напуснах след 7 месеца престой там.

Въпреки това, имам един друг пример, когато съм работил с отровен колега, който си мисля, че може да ви бъде интересен. Това беше много отдавна - аз бях млад и много амбициозен, а той беше малко по-старши от мене и се чувстваше като мой личен шеф.

Започнах работа във фирмата с технология, която познавах добре и обичах. Сблъсках се с много предизвикателства - предимно технически - и нямах търпение да заровя в тях и да ги преборя. В резултат на моя ентусиазъм успях да ускоря работния ритъм и увлякох колегите си в процеса на измисляне на по-добри начинин на работа. Един пример: ние бяхме фирма с около 30 офиса в цялата страна и бизнесът ни се променяше доста динамично, което налагаше често да променяме нашите приложения и да ги инсталираме на всички компютри във фирмата. Правехме “национално турне” (т.е. командировки по всички офиси в страната, за да инсталираме новите версии на нашите програми) по 4 пъти в годината, което беше много неефективно и скъпо удоволствие за фирмата. Аз бях този, който създаде нова, по-ефективна структура на нашите приложения, както и механизъм за автоматизирана инсталация. Е, тогава използвахме дискети (това беше в епохата, когато нямаше), за да изпратим програмните файлове из офисите в страната и да съберем обратно копия от техните локани бази от данни, но моят подход ни даде възможност да бъдем по-гъвкави и ефективни, спести много време на програмния екип и много пари на фирмата.

В същото време, този мой колега започна да ревнува от моите постижения. Искаше той да бъде двигателя, който да води компанията напред, но не можеше да предложи добри идеи. Накрая се настрои окрито срещу мен, критикувайки всичките ми идеи, в търсене на дефекти там, където ги няма. Когато аз предложех нещо, той го отхвърляше и предлагаше нещо друго, което понякога беше очевидно тъпо, но за сметка на това - негово. Конкуренцията помежду ни в един момент надхвърли границите на нормалните колегиални взаимоотношения и се превърна в чиста омраза. Той казваше: “Ще правиш нещата така, както аз ти кажа, защото съм ти шеф! Ако не работиш по моя начин, ще направя така, че да те уволнят!”. Аз пък му отговарях: “Да, ама моят начин е по-добър от твоя! И аз съм по-умен от тебе!”

Очевидно, това не беше правилния начин, по който нашите взимоотношения трябваше да се развиват, и аз започнах да се чудя как хем да се справя с него, хем да си запазя работата. Следвайки съвета на моята духовна учителка по онова време, смених подхода си към него и започнах да се съгласявам с всичко, което той предложи, като в същото време го принуждавах да поеме пълната отговорност за решенията си.

Неговият проблем беше, че искаше да се изявява като мой шеф, но се страхуваше да защитава идеите си пред целия екип. Искаше да бъде “сив кардинал” - да управлява света скрит зад завеса. Аз го накарах да излезе на светло. Когато ме караше да направя нещо, аз му казвах, че не знам как и че той трябва да ме научи. Когато се появеше проблем, аз се обръщах към него да го реши, защото беше по-умен. Когато измисляше някакво решение, аз го подтиквах да го сподели и защити пред всички. В един момент на главата му се струпаха толкова много отговорности и задачи, толкова много неща, за които да мисли и да се грижи, че в крайна сметка се предаде. Не че стана по-малко отровен - не, пак продължаваше да ми завижда, - но поне ме остави да правя повечето неща по моя си начин, което се възприемаше добре и от останалите колеги.

Мисля, че той беше точно от хората - енергийни вампири - човек, който живее изсмуквайки духовната енергия на другите, човек, който изпитва удоволствие, когато го мразят. След общуване с такива хора, човек се чувства слаб и уморен, сякаш наистина си бил изстискан и изцеден.

Опитвахме се да справяме един с друг още известно време и аз определено мисля, че моят нов подход даде резултат. В един момент, обаче (през Виденовата зима на 1997), фирмата изпадна във финансови затруднения и аз напуснах в търсене на по-добри възможности. Странното е, че и той напусна само два месеца след мен, въпреки че беше акционер във фирмата и имаше сериозни амбиции да се издига по корпоративната стълбица. Вярвам, че след като аз съм напуснал, е загубил източника си на духовна енергия и затова е науснал и той, за да го търси някъде другаде.

Това беше моята история. Би ми било интересно да узная дали и вие сте имали такива случки с “отровни колеги” и ако сте имали - как сте се справяли?