Нова работа

Моят “боен другар” Кришна Кумар, чийто блог следя с голям интерес и който винаги предлага интересни теми за размисъл, отново е публикувал статия, която ме хвърля в разсъждение. Този път, обаче, е представил идеята си малко объркано и аз не мога да схвана добре каква е неговата позиция.

Темата е за кадърните служители. Когато един човек се справя добре с работата си, това рано или късно започва да прави впечатление на неговите шефове. Те автоматично решават да се възползват от това, възлагайки му друга, при това непривична за него, работа. Естествено, като допълнение върху нормалните му ежедневни задължения. Какво става тогава?

Решен да покаже желание, или както казваме ние на български, “да се натегне”, той започва да работи и по новите си задачи. Само че не е достатъчно опитен в това и, за да не се изложи, започва да инвестира все повече и повече време и усилия. В резултат на това, досегашните му задължения започват да изостават и в стремежа си да се покаже достоен за новата задача, той губи производителността и качеството на основната си работа, а в резултат и своя авторитет.

Това е един от лошите варианти. Разбира се, ако е много способен и работлив, служителят може и да успее да се справи еднакво добре както със старите, така и с новите си задачи. Шефовете му, обаче, са хитри и неблагодарни и не смятат да го възнаградят за усилията му по новата задача, защото тя не е част от основните му служебни задължения. Един ден може да получи похвала или дори повишение, но това е много несигурно и ще се случи в едно много неопределено бъдеще. В резултат, кадърният служител се демотивира и започва да мисли за напускане.

Та, дилемата, която Кришна поставя е: дали въобще да се захващаме с допълнителни задължения “за черните очи” на шефа, или кротко да си траем?

Или не е това?

Искаш ли да бъдеш добър началник? Можеш ли да разчиташ на своя екип безрезервно? Искаш ли да бъдеш истински лидер? Да се чувстваш като генерал, който води своите войници през огън и жупел към славната победа?

Тогава просто следвай тези съвети, който Павел Бродзински е нарекъл 15 начина да станеш добър шеф. Аз ги наричам 15-те божи заповеди на истинския лидер. Представям ги тук с любезното разрешение на автора:

1. Признавай заслугите на своя екип винаги, когато са го заслужили. Публично.
2. Не бързай да критикуваш. Изчакай, докато се успокоиш.
3. Не чакай следващото performance review, за да дадеш оценката си за работата на свой подчинен. Може да бъде твърде късно.
4. Бъди адвокат на екипа си пред свиоте началници. И обратно.
5. Оставяй хората си да стигнат до общо решение, вместо да им казваш какво да правят. Когато е възможно.
6. Намесвай се, когато усетиш, че назрява конфликт. Бъди справедлив, без значение кой е замесен.
7. Бъди отворен, честен и откровен. По-често.
8. Вслушвай се в хората си. Те имат добри идеи.
9. Оставяй хората да поемат отговорност. Когато могат.
10. Не се страхувай да вземаш смели решения. Те винаги се отплащат.
11. Вземай трудни решения, когато си убеден, че си прав. Ако не го направиш, те ще ти се върнат обратно.
12. Никога не се паникьосвай. Хората разчитат на тебе.
13. Поемай отговорността за работата на екипа. Техните грешки са и твои.
14. Намирай време за хората си. Винаги, когато имат нужда от тебе.
15. Отлеждай колективния дух и насърчавай колективната работа. Индивидуалистите и техните интереси могат да ги унищожат.

Сет Годин наскоро публикува два кратки поста, посветени на отровните служители и отровните шефове. Съгласявайки се с него, че съществуването на отровни случители, е главно грешка на мениджмънта, си мисля, че понякога те просто не знаят, че имат в екипа си “отровни служители”. Общувайки с подчинените си от дистанцията на позицията си във фирмената йерархия, те не могат да разберат, че атмосферата в офиса е станала отровна. В този смисъл, към съветите, които дава Сет на мениджърите, бих добавил още един: Бъдете по-близо до своите служители и се опитайте да почувствате атмосферата, в която те работят. Това ще ви помогне да раберете техните взаимоотношения по-добре.

За съжаление, ако имате “отровен шеф” Сет не дава съвет какво да правим. Аз също не мога да ви дам такъв. В моя професионален стаж съм попадал на шеф, който може да се нарече “отровен”, само веднъж и той наистина беше неприятен човек. Хората не се радваха да общуват с него с изключение на шепа мениджъри, които бяха и съдружници във фирмата. Повечето служители идваха и си отиваха за период от 6 до 12 месеца. Тогава (а и сега) имаше голямо текучество във фирмата. Аз не можах да намеря начин да общувам с него, така че без да правя изключение от масовата практика, напуснах след 7 месеца престой там.

Въпреки това, имам един друг пример, когато съм работил с отровен колега, който си мисля, че може да ви бъде интересен. Това беше много отдавна - аз бях млад и много амбициозен, а той беше малко по-старши от мене и се чувстваше като мой личен шеф.

Започнах работа във фирмата с технология, която познавах добре и обичах. Сблъсках се с много предизвикателства - предимно технически - и нямах търпение да заровя в тях и да ги преборя. В резултат на моя ентусиазъм успях да ускоря работния ритъм и увлякох колегите си в процеса на измисляне на по-добри начинин на работа. Един пример: ние бяхме фирма с около 30 офиса в цялата страна и бизнесът ни се променяше доста динамично, което налагаше често да променяме нашите приложения и да ги инсталираме на всички компютри във фирмата. Правехме “национално турне” (т.е. командировки по всички офиси в страната, за да инсталираме новите версии на нашите програми) по 4 пъти в годината, което беше много неефективно и скъпо удоволствие за фирмата. Аз бях този, който създаде нова, по-ефективна структура на нашите приложения, както и механизъм за автоматизирана инсталация. Е, тогава използвахме дискети (това беше в епохата, когато нямаше), за да изпратим програмните файлове из офисите в страната и да съберем обратно копия от техните локани бази от данни, но моят подход ни даде възможност да бъдем по-гъвкави и ефективни, спести много време на програмния екип и много пари на фирмата.

В същото време, този мой колега започна да ревнува от моите постижения. Искаше той да бъде двигателя, който да води компанията напред, но не можеше да предложи добри идеи. Накрая се настрои окрито срещу мен, критикувайки всичките ми идеи, в търсене на дефекти там, където ги няма. Когато аз предложех нещо, той го отхвърляше и предлагаше нещо друго, което понякога беше очевидно тъпо, но за сметка на това - негово. Конкуренцията помежду ни в един момент надхвърли границите на нормалните колегиални взаимоотношения и се превърна в чиста омраза. Той казваше: “Ще правиш нещата така, както аз ти кажа, защото съм ти шеф! Ако не работиш по моя начин, ще направя така, че да те уволнят!”. Аз пък му отговарях: “Да, ама моят начин е по-добър от твоя! И аз съм по-умен от тебе!”

Очевидно, това не беше правилния начин, по който нашите взимоотношения трябваше да се развиват, и аз започнах да се чудя как хем да се справя с него, хем да си запазя работата. Следвайки съвета на моята духовна учителка по онова време, смених подхода си към него и започнах да се съгласявам с всичко, което той предложи, като в същото време го принуждавах да поеме пълната отговорност за решенията си.

Неговият проблем беше, че искаше да се изявява като мой шеф, но се страхуваше да защитава идеите си пред целия екип. Искаше да бъде “сив кардинал” - да управлява света скрит зад завеса. Аз го накарах да излезе на светло. Когато ме караше да направя нещо, аз му казвах, че не знам как и че той трябва да ме научи. Когато се появеше проблем, аз се обръщах към него да го реши, защото беше по-умен. Когато измисляше някакво решение, аз го подтиквах да го сподели и защити пред всички. В един момент на главата му се струпаха толкова много отговорности и задачи, толкова много неща, за които да мисли и да се грижи, че в крайна сметка се предаде. Не че стана по-малко отровен - не, пак продължаваше да ми завижда, - но поне ме остави да правя повечето неща по моя си начин, което се възприемаше добре и от останалите колеги.

Мисля, че той беше точно от хората - енергийни вампири - човек, който живее изсмуквайки духовната енергия на другите, човек, който изпитва удоволствие, когато го мразят. След общуване с такива хора, човек се чувства слаб и уморен, сякаш наистина си бил изстискан и изцеден.

Опитвахме се да справяме един с друг още известно време и аз определено мисля, че моят нов подход даде резултат. В един момент, обаче (през Виденовата зима на 1997), фирмата изпадна във финансови затруднения и аз напуснах в търсене на по-добри възможности. Странното е, че и той напусна само два месеца след мен, въпреки че беше акционер във фирмата и имаше сериозни амбиции да се издига по корпоративната стълбица. Вярвам, че след като аз съм напуснал, е загубил източника си на духовна енергия и затова е науснал и той, за да го търси някъде другаде.

Това беше моята история. Би ми било интересно да узная дали и вие сте имали такива случки с “отровни колеги” и ако сте имали - как сте се справяли?

Управлението е тежка работа. Необходими са години на учение и практика, за да се научи човек да управлява хора и ресурси добре. И ако някои са късметлии и работата им върви леко, то за повечето мениджъри борбата е тежка. Управлението е акт на балансиране между противоречащи си приоритети и допускания за рискове и отговорности, върху които човек има ограничен контрол.

Така казва Кришна Кумар в неговия блог Thought Clusters и аз напълно се съгласявам с него. Независимо колко си учен и опитен, подреждането на различните приоритети, както и балансирането им, е до голяма степен изкуство и абсолютно никога не можеш да си 100% сигурен в крайния успех.

Най-трудното, обаче, според Кришна, особено за по-неопитните мениджъри, е да приемат факта, че се случват и неприятности, които не могат да бъдат предотвратени, независимо от положените усилия. Ако си допуснал грешка или си бил небрежен към някои от задълженията си, лесно можеш да разбереш защо се е случил проблема и да го приемеш, защото вината си е твоя. Нещо повече, такива грешки са полезни, защото човек веднъж сгрешил, се научава да бъде по-внимателен и да не повтаря същата грешка пак (е, не всички се научават на това )

Не така стоят нещата, когато имаме работа с чиста проба лош късмет. Даже някои мениджъри започват да вярват в суеверия, вярвайки, че над тях тегне някаква прокоба, чувстват се ужасно безпомощни и даже могат да изпаднат в депресия. Ето няколко примера за Закона на Мърфи в действие:

1. Да загубиш ключов член на екипа в критичен момент: Човекът може да се разболее тежко или да претърпи пътен инцидент в момент, в който най-малко го очакваш. Един ден той помага за превръщането на твоите мечти в реалност, а на другия получаваш обаждане от болницата. Всичките ти планове вече не струват и колкото хартията, върху която са написани.
2. Да попаднеш на непреодолимо техническо препятствие: Оказва се, че си помогнал на Microsoft или Oracle да открият дълбоко закопан бъг в техния системен софтуер точно по тази функционалност, която е жизнено важна, за да работи твоето приложение. По-лошото е, че си загубил ужасно много време да дебъгваш, преследвайки несъществуваща програмна грешка.
3. Да бъдеш тясно обвързан с възходите и паденията на бизнес циклите: Вариант 1: изведнъж ти идват по няколко клиента на седмица и въобще не можеш да намериш и да назначиш необходимите ти хора, за да поемеш всичката работа. Вследствие на това, се налага да отхвърляш клиенти, което е пагубно за твоя бизнес. Вариант 2: голям твой клиент изпада в криза и прекратява всички поръчки към тебе. Целият екип, който е работил за него, остава неангажиран и няма откъде да им подсигуриш заплатите.

Какво правим, ако изпаднем в такова положение? Не забравяйте, че говорим за неочаквани и непланирани ситуации. Например, ако си предвидил, че някой член на екипа може да отсъства инцидентно, това не се брои. Но даже и да си най-добрия риск мениджър, винаги ще има ситуации, които не си предвидил и които могат да те втрещят.

Ето какви съвети ни дава Кришна, за да предотврятим шока от влиянието на Закона на Мърфи:

Първото нещо, което трябва да се направи, е никога да не забравяме, че лошите неща винаги се случват. Мениджърът трябва винаги да е подготвен психически за подобни изненади. Това, разбира се, има много негативен ефект върху екипния дух, защото ще се превърнете в онзи черногледец, който никога не се радва на постигнатите успехи, защото очаква иненадващ удар в гръб. Добрата страна на песимистичното отношение е, че никога не си изненадан, когато се сучи някоя неприятност. И с възрастта човек все повече придобива това песимистично мислене към живота въобще.

Според Кришна, хората, които най-много страдат от иненадващите неприятности, са невинни идеалисти. Те наивно вярват, че щом си свършат работата добре, всичко останало ще се намести и ще върви по вода. Сблъсъкът с реалността, обаче, не съвпада с тяхното разбиране за справедливост и те просто не могат да го възприемат. За съжаление, животът никога не е справедлив.

Тук май може много да се поспори с него. Аз лично мисля, че ако си песимистично настроен и вечно очакваш да ти се случи нещо неприятно, то наистина ще се случи - ти просто го привличаш, а може би и предизвикваш. А дали животът е справедлив или не - това е въпрос на лично тълкувание. Позитивно мислещите хора възприемат всяка случка в живота положително и се чувстват щастливи. Негативно мислещите възприемат живота като заговор срещу тях, роптаят, че целия живот е една голяма неправда и постоянно страдат от това и се чувстват нещастни. Вярвам, че човек сам избира в коя категория да попадне и късметът няма нищо общо с това.

Втората важна стъпка, според Кришна, е да не се панкьосваш. Повечето гадни ситуации имат добри възможности за изход. Може и да не са идеални, но в повечето случаи са доста по-добри от ужасните сценарии, които човек започва да си представя в моменти на криза. В много трудни ситуации, да бъдеш открит и честен с хората, които са засегнати, ти гарантира тяхната подкрепа и ти позволява да се справиш със ситуацията с много по-малко стрес.

Да споделиш проблемите си с хора, които могат да помогнат, е също много важно. Безсмислено е да досаждаш на хора, които не могат или не искат да ти помогнат. Това само засилва чувството ти за безпомощност и безизходица. Ако никой не може да ти помогне, говори с някой, който поне може да те успокои.

Тук вече съм напълно съгласен. Паниката и страхът са лоши съветници. Човек трябва да намери начин да се успокои и да се освободи от притеснението, за да може да види положителния изход от ситуацията. А най-добре се получава с хората, които обичаш и на които можеш да разчиташ.

Накрая, създай си правилните приоритети. Повечето неприятност в бизнеса са нищо в сравнение с проблемите на хората от икономически по-изостаналите страни. Животът ти всъщност е много добър - не гладуваш и не се притесняваш, че можеш да бъдеш убит, осакатен или вкаран в затвора. Днешните ти дразнители ще изчезнат в един момент, така че не се шашкай прекалено много!

Don’t worry, be happy! Тук няма какво повече да се добави.